Джеймс Патерсън - Танцът на Невестулката

— Какво е? Какво се е случило? — попитах Джоунс, после се обърнах към детектив Антъни, след като англичанинът не ми отговори.

Антъни се поколеба, но накрая каза:

— Не сме сигурни. Може да не излезе нищо. Но един човек твърди, че я е виждал. Може да се окаже, че е тук, в Ямайка. Ела с нас.

Не можех да повярвам на ушите си. Усетих как ръката на Сампсън се стяга около рамото ми, но всичко друго изглеждаше нереално, като в сън.

Историята още не бе свършила.

По пътя от летището Андрю Джоунс и детектив Антъни ни разказаха какво бяха научили. Усещах, че се опитват да не ми вдъхват напразни надежди. Бях попадал в същата уязвима ситуация много пъти, но не и като жертва на престъпление.

— Снощи заловихме един дребен крадец, който се опитваше да ограби една къща в Очо Риос — каза Антъни, докато караше. Четиримата се бяхме натъпкали в неговата тойота. — Каза, че може да ни предложи информация, която ще ни заинтересува. Заявихме му, че ще чуем какво има да казва и тогава ще решим. Той обясни, че някъде по хълмовете на изток от Очо Риос, близо до град Юъртон, държат някаква американка. Там понякога живее една група скитници.

— Аз чух за това едва тази сутрин. Обадих се на Антъни и се втурнахме към летището. Мъжът казал, че жената се нарича Бютитюд. Не бил чувал друго име. Позвъних в хотела ви, но ни казаха, че вече сте тръгнали към летището. Така че решихме първо да ви извикаме.

— Благодаря ви — казах накрая, осъзнавайки, че навярно ми бяха казали всичко, което знаеха.

Сампсън се обади.

— Но защо този услужлив крадец се появява точно сега, след толкова време?

— Каза, че преди няколко вечери имало някаква стрелба и всичко се променило. Щом белите мъже били убити, жената вече не била важна. Това бяха неговите думи.

— Познаваш ли тези хора — попитах детектив Антъни.

— Мъже, жени, деца. Да, имал съм си работа с тях и преди. Пушат много ганджа. Изповядват някаква хибридна религия, обожават император Хайле Селасие. Някои от тях извършват дребни кражби. Общо взето, не ги закачаме много.

Всички в колата се умълчаха, докато се движехме бързо по крайбрежния път към Рънуей Бей и Очо Риос. Бурята бе отминала бързо и изведнъж островът отново бе огрян от жаркото слънце. Работниците, които събираха захарната тръстика, се връщаха в полетата, закачили ножове мачете на коланите си.

След селото Рънуей Бей детектив Антъни сви от главния път и се отправи нагоре към хълмовете по шосе А1. Тук дърветата и храстите бяха като гъста джунгла. Пътят постепенно се превърна в тунел през клони и пълзящи растения. Наложи се Антъни да включи фаровете.

Чувствах се, сякаш се движа в мъгла, виждах всичко като в сън. Разбирах, че това е някаква естествена защитна реакция, но знаех, че тя всъщност не върши работа.

Коя беше Бютитюд? Не можех да повярвам, че Кристин е жива, но поне имаше шанс и аз се вкопчих в него. Бях се предал още преди седмици. Сега си позволих да си спомня колко я обичах и колко много ми липсва тя. Задавих се и обърнах лице към прозореца. Потънах дълбоко в себе си.

Внезапно ярка светлина блесна в очите ми. Колата беше излязла от храсталака след четири-пет километра, които ни се бяха сторили много повече по виещия се път. Навлязохме в зелените хълмове, които приличаха малко на американския Юг от петдесетте или шейсетте — може би на Джорджия или Алабама. Деца в овехтели дрехи играеха пред малки порутени къщи. Възрастните седяха на наклонените, разбити веранди и гледаха отминаващата кола, което явно бе рядка гледка.

Всичко изглеждаше толкова сюрреалистично. Не можех да се концентрирам.

Завихме по тесния черен път с висока ивица трева между двата дълбоки коловоза. Сигурно това бе мястото. Сърцето ми биеше силно и звучеше, сякаш някой бие барабан в тунел. Усещах всяка неравност по пътя като силен удар с юмрук.

Бютитюд? Коя е жената, която държат в плен? Може ли да е Кристин?

Сампсън провери дали глокът му е зареден. Чух как пълнителят се плъзва и щраква и погледнах към него.

— Няма да се зарадват да ни видят, но няма да ти трябва оръжие — обърна се и каза Антъни. — Сигурно знаят, че идваме. Наблюдават околните пътища. Кристин Джонсън може и да не е вече тук, ако изобщо е била. Все пак знаех, че ще предпочетеш сам да провериш.

Не казах нищо. Не можех. Устата ми бе пресъхнала, а главата ми се бе изпразнила.

Все още не можехме да се разделим с Четиримата конници . Това номер на Шейфър ли беше? Дали бе очаквал, че в крайна сметка ще намерим това място сред хълмовете? Дали не ни бе оставил един последен капан?