Керри Уилкинсон - Жената в черно

Както си мърмореше, Едуард спря да крачи и погледна Джесика. Тя имаше чувството, че станалото през последните минути се случва с друг. Когато видя стоманения блясък в очите му, за пръв път изпита истински страх. Явно му беше хрумнало нещо ново.

— Изглеждаш много хубава така безпомощна — каза той.

Джесика почувства как я побиват студени тръпки при равния, лишен от емоция глас. Това беше най-силното усещане, откакто я беше дрогирал.

— Другите бяха мъже и не ставаше; но теб ще бъде жалко просто да те оставя там.

Едуард взе да разкопчава колана на ленения си панталон.

— Преди да се сбогуваме, можем да се позабавляваме — подхвърли. — Много уместно, като се има предвид как започна всичко, не мислиш ли?

Когато проумя ужасното намерение на Едуард, Джесика впрегна всички сили да раздвижи крайниците си. Краката не реагираха, но успя да помръдне дясната си ръка, колкото да я повдигне. Мъжът си събу панталона и тя стисна силно очи, за да не го гледа.

Докато се взираше в мрака на затворените си очи, времето сякаш спря. Внезапният звук на звънеца прекъсна ужаса, който я беше обзел. Джесика отвори очи и вдигна поглед към Едуард. Той беше на колене пред нея и си вдигаше панталона.

— Мамка му! Дано да не са работниците за басейна. Казах им четвъртък — подхвърли весело.

Говореше така, сякаш двамата бяха стари приятели и ставащото беше най-нормалното нещо на света; ако не беше толкова ужасно, щеше да е смешно. Изправи се и докато си закопчаваше колана, отново се позвъни.

— Между другото, забравих да ти кажа колко се зарадвах, че хареса картините ми — каза той. — Исках да ти кажа, че са мои, но така щях да се издам. Както и да е, ей сега се връщам.

Когато той излезе, Джесика зърна някакво движение вляво, откъм полупрозрачните найлони, висящи от стената. Сякаш зърна нещо червено. Иззад найлоните бавно се показа детектив Дайъмънд.

— Добре ли си? — прошепна високо тя.

Джесика искаше да каже, че не е, но не можа да помръдне.

Изи Дайъмънд се огледа и влезе в помещението. Сигурно се беше промъкнала през мястото, оставено за прозорците.

— Чакахме в дъното на алеята, както ни каза, но понеже никой не се появи, решихме да видим какво става. Добре ли си?

Детектив Дайъмънд погледна отново към вратата, после бързо тръгна към Джесика. Видя ножа и го взе, после се наведе към Джесика.

— Джес?

В един момент си даде сметка, че нещо не е наред, и залитна уплашено назад.

— О, Боже, Джес! Можеш ли да говориш?

Джесика се опита да изрече нещо и се насили да помръдне с ръка, но не се получи. Откъм преддверието чу гласове. Изи Дайъмънд разшири очи.

— Дейв е там — каза.

Изправи се бързо и излезе с ножа в ръка. Джесика затвори очи и се съсредоточи върху дишането си.

Джесика си пое дълбоко дъх, облегна се назад и допи бирата си. Пиеше този вид лека бира само при особени обстоятелства, но в този момент беше доволна на всякакво питие.

— Върви за още, Дейв — обърна се тя към детектива, седнал до нея.

— Не е ли твой ред? — попита Роуландс.

— Да, ама аз съм още болна.

— Да бе — изсмя се той. — От същото ли, Изи? — обърна се към другата жена.

— Да, но двойно.

Роуландс се измъкна от сепарето и тръгна към бара. Седяха в най-близката кръчма до участъка. Атмосферата беше доста весела и Джесика се стараеше да се настрои на една вълна с приятелите си. Подробностите за случилото се в къщата на Едуард Маркс пазеше за себе си.

Изминала беше една седмица, откакто го арестуваха. Роуландс и Изи Дайъмънд бяха решили да не говорят за него пред Джесика. Тя не знаеше всичко, защото първо лежа в болница, а после си почива вкъщи. Тази вечер за пръв път идваше близо до участъка. Лекарят беше дал болнични за две седмици и тя отхвърляше всички обаждания от участъка, освен ако не бяха от Дейв или Изи. Това беше, защото не искаше да я съжаляват, а и защото се притесняваше, че се е втурнала да действа почти сама. Поне беше взела със себе си двама колеги, което показваше, че е научила нещо, след като преди две години Рандъл Андерсън почти я беше удушил. Въпреки това Джесика знаеше, че се е разминало на косъм.

Именно осъзнаването на това я спираше да отиде в участъка. Колкото и да се опитваше да изтрие спомена за погледа на Едуард, той не излизаше от ума. Джесика не беше споделила с никого и въпреки че се разбра, че е била упоена, никой не знаеше какво точно се е случило. А тя нямаше никакво намерение да казва.

— Добре ли си? — попита Изи.