Керри Уилкинсон - Жената в черно

Джесика прекара част от неделята в участъка, друга — вкъщи, в опити да се свърже с хората, които трябваха. В понеделник сутринта работи у дома. Пътуването до участъка щеше да отнеме време.

Позвъни на Коул, но се включи гласовата поща. Не отговаряше и на стационарния си телефон в кабинета. Джесика се обади на рецепцията и се представи.

— Там ли е главният инспектор? — попита тя.

— Още ли не знаеш?

— Какво да знам?

— Рано днес арестуваха Джордж Джонсън. Коул е с него цяла сутрин. Тук е пълен хаос.

— А детектив Рейнолдс?

— Не съм го виждал днес. Сигурно и той е тук.

— Мамка му.

— Искаш ли да им предам нещо?

— Не, аз ще дойда малко по-късно.

Още преди няколко години тя беше научила по трудния начин да не се втурва да действа сама, но сега беше раздразнена, че не може да се свърже с шефовете си. Можеше да се обади на единия от тях миналия ден, но понеже не разполагаше с всички парчета от пъзела, реши, че не е зле да събере доказателства, преди да говори с началството.

Отиде с колата до мястото, свърши последната си задача и застана пред голямата входна врата под дъжда. През последните седмици, докато се мъчеше да разплете случая, беше слънчево, а сега, когато смяташе, че е получила повечето отговори, времето се развали. По ирония на съдбата това стана, след като оправиха климатичната инсталация.

Джесика почука на вратата и зачака под дъжда. Скоро Чарли Маркс отвори и махна да влиза. Ядеше препечена филийка и със свободната си ръка направи знак, че се извинява. Преглътна и се усмихна.

— Извинявайте. Не съм забравил за уговорката ни от вчера, но не знаех по кое време точно ще дойдете.

Джесика затвори вратата.

— С какво мога да ви помогна? — попита Чарли, щом довърши филията си. — Нещо конкретно ли ви трябва?

— Не, просто се опитваме да доизясним някои неща.

Той изглеждаше невъзмутим.

— Искате ли пак да прегледате нещата горе?

— Ако може, искам да взема няколко снимки.

— Няма проблем — сви рамене Чарли. — Стига да знаете какво търсите, можете да ги прегледате сама.

— Да, става въпрос за снимките, които видях предния път. Ако нямате нищо против, направо ще се кача горе.

— Заповядайте. Ако ви потрябвам, в кухнята съм.

Джесика се качи по стълбите и отиде направо в стаята, където Чарли беше дал снимката на отбора по ръгби, а тя беше намерила другата, с шестимата мъже на ваканция. Когато прекрачи прага и се запъти към прозореца, сърцето се разтуптя. Навън продължаваше да се сипе дъжд. Джесика погледна към задния двор. Оставаха няколко въпроса без отговори. Идиличната гледка имаше почти хипнотично влияние.

Накрая се обърна и отиде до кашоните, в които беше намерила снимките. За щастие онези, които беше видяла предния път, още си бяха там. Не че очакваше да са преместени, а и дори да бяха, това нямаше да промени теорията за станалото, но друго си беше да има доказателства.

Изправи се и се запита какво да прави сега. Дали да се върне в участъка със снимките? Коул сигурно щеше да е зает целия ден. Джесика мислеше, че е разплела случая, но все пак не беше абсолютно сигурна.

След кратко колебание слезе долу със снимките в ръка и отиде в кухнята. Чарли седеше на висок стол до плота и пишеше нещо на лаптопа си. При влизането вдигна глава.

— Намерихте ли каквото ви трябваше?

— Да, ето. — Джесика му подаде една от снимките.

Чарли видя фотографията, после вдигна объркан поглед към нея.

— Какво ще кажете за тези? — попита тя, подавайки му още две.

Той ги погледна и ги сложи на плота.

— Не съм сигурен какво точно искате да ми покажете.

Джесика се усмихна хладно.

— Имате ли нещо да ми кажете, Чарли?

— Какво например?

Настъпи мълчание, което Джесика нарочно не наруши.

— Понеже вчера беше неделя — каза накрая тя, — трябваше доста да се потрудя, но в крайна сметка успях да се свържа с двама ваши колеги от „Бенет Пейпър“. И преди бях говорила с тях, но сега знаех какво да ги попитам.

Чарли се размърда неспокойно, но не стана от стола си.

— Попитах ги как точно сте напуснали работа; сигурна съм, че знаете какво са ми отговорили.

— Изпратих им имейл. Какво от това?

— Точно така; на шефа си сте изпратили имейл, а на колегите си — есемеси. Ако бях разбрала това преди няколко седмици, вероятно щях да се замисля.

— За какво? — попита той, като затвори капака на компютъра си.

— За факта, че никой не ви е виждал, откакто сте обявили, че се местите на север при брат си.