Керри Уилкинсон - Жената в черно

Едуард се почеса замислено по брадичката.

— Както се досещаш, това не влизаше в плана. Не знам какво да правя с теб. В града държа склад с два големи фризера. Купих ги преди около година от един фалирал супермаркет. След като убиех мъжете, държах телата им там, докато ми потрябват ръцете. Не съм държал жива жертва в къщата и сега се чудя какво да правя, защото инструментите ми са в склада.

Мъжът стана и започна да се разхожда напред-назад. Отиде в кухнята и се върна. Седна отново срещу Джесика и започна да върти в ръце голям кухненски нож, като разглеждаше дръжката и острието.

— Много хубав нож. — Погледна той към нея. — Обичам да готвя и често режа с него. Не ми се иска да го изхвърлям, но не мога да го използвам върху теб, а утре да режа моркови с него, нали?

Той се изсмя и продължи:

— Все едно сме във филм и в един момент подлият негодник разкрива всичко на храбрия таен агент, който уж няма как да се измъкне, но накрая успява въпреки всичко. — Наведе се и бутна рамото на Джесика. — Само че ти няма да ходиш никъде, нали?

Едуард стана и нарочно сложи ножа на пода близо до Джесика, после я взе и я метна на рамо. Главата увисна безпомощно и се догади. Докато той вървеше към недостроения басейн, тялото се полюшваше. Едуард отметна найлоновата завеса, положи Джесика внимателно на пода и я нагласи така, че тя да вижда стаята. После излезе.

Джесика можеше само да помръдне леко ръцете си. Изведнъж разбра какво е направил Едуард с телата на жертвите. Първия път, когато видя помещението, всичко беше покрито с найлони и тя не си беше дала труда да се огледа. Сега покривалата ги нямаше и в средата на стаята се виждаше огромна дупка, където щеше да е басейнът. Повърхността не беше равна — на някои места дупката беше по-дълбока, а други бяха залети с бетон.

Едуард се върна с ножа и го остави на пода до Джесика. Инстинктивно тя се помъчи да го достигне, но крайниците отказваха да помръднат. Мъжът взе да снове наоколо. Към тавана бяха закрепени найлонови платнища, които закриваха дупките в стените, където щяха да са прозорците. Шумът от дъжда изглеждаше по-силен, защото от него ги деляха само платнищата. Докато говореше високо, Едуард се разхождаше около бъдещия басейн, после спря пред Джесика.

— Не си глупава, така че сигурно вече си се досетила къде са телата. Брат ми Чарли, Люис Барнс, Джейкъб Крисп, Матю Купър и Стивън Поуви — всичките лежат в основите на басейна. В четвъртък ще дойдат работници да излеят бетон и да оправят дъното. По очевидни причини се наложи сам да направя голяма част от основите. Нямаше как да наема някого да ми помага със заравянето на телата, нали? И аз не знам какво точно правя. Предишните работници изкопаха рова, а аз заравях телата и изливах бетон отгоре. Оказа се по-лесно, отколкото си мислех.

Мъжът спря и се закашля, подритна платнището и продължи:

— Когато дойде миналата седмица, се притеснявах, че ще приемеш поканата ми да огледаш тук. Само че дупката беше покрита и ти не обърна внимание. Не че се показваха тела, но беше бъркотия. Притеснявах се при всяко твое посещение, защото втория път звънна телефонът на Чарли. Пазех го за всеки случай, но бях забравил да го изключа. Учудих се, че батерията не се е изтощила.

Едуард спря да обикаля и приклекна близо до дупката.

— В този край има малко останало място, остана ми и много цимент. Ще ми отнеме цял ден и ще трябва да се отърва някак от колата ти, но засега няма кой да я види, защото алеята за паркиране е доста дълга. Яд ме е, че си говорила със съседите, но ще им кажа, че си дошла и си си тръгнала. Ще измисля нещо. Може да пратя съобщение от телефона ти, а после да го изхвърля.

Джесика, която още се опитваше да се съсредоточи върху дишането си, усети как я обзема паника. Ножът беше само на сантиметри от нея, но тялото отказваше да помръдне.

Едуард се изправи на крака и застана точно пред нея.

— Така, да се захващаме за работа — плесна с ръце. — Знам, че е малко клиширано, но по-добре да си заминеш от този свят, след като разбереш какво точно е станало. Какво пък. Трябва обаче да съм кратък, защото имам тяло за заравяне и кола за разкарване, но това ти вече го знаеш.

Той продължи да говори със същия ужасно смущаващ весел тон:

— Така, ето какво стана. Аз съм твоята жена в черно. Стана ми много забавно, като видях заглавията в пресата. В началото използвах дрехата само за дегизиране, но после разбрах, че пелерината много ви е объркала. Беше ме яд на онези крадци, които я изплагиатстваха, но вредата не беше трайна. Какво като от време на време се обличам в женски дрехи? Може да се наложи да си „поприказвам“ с оня мой нахален съсед. Много добре познавам града и стига човек да знае къде са камерите, лесно може да се измъкне незабелязано… Е, имаш ли въпроси?