Керри Уилкинсон - Жената в черно

Тя не беше в настроение, но преди да успее да възрази, Хуго седна на мястото до нея и се усмихна лъчезарно към фотоапарата.

— Ще се усмихнеш ли? — попита фотографът, сякаш Джесика беше малко дете.

Тя се постара да прикрие раздразнението си.

— Добре, сега вдигнете чаши — добави той.

Хуго с готовност вдигна своята, но нейната чаша беше празна. Някой наля вино и тя вдигна тост с уморена усмивка.

— Добре, може ли да прехвърлите чашите си в другата ръка? — Ти я държиш с лявата — посочи той към Хуго, — а ти — с дясната. Иначе изглежда странно.

Младата жена хвана чашата с другата си ръка и фотографът ги снима.

Изведнъж хрумна нещо.

— Мога ли да видя снимките? — попита.

Макар и леко объркан, фотографът клекна и обърна апарата с дисплея към нея. На втората серия снимки тя държеше чашата в лявата си ръка, а Хуго — в дясната. На първата серия всеки държеше чашата си с онази ръка, която се падаше до другия. Както каза фотографът, изглеждаше странно, неестествено.

— Благодаря — каза Джесика и остави мъжа да се изправи.

Когато той си тръгна, тя се обърна към Хуго:

— Ти левичар ли си?

Той сви рамене, както правеше винаги, когато се съгласяваше с нещо.

— Левичар си? — настоя Джесика.

— Да.

— Значи винаги взимаш чашата с лявата ръка?

— Предполагам.

Джесика се замисли — самата тя обикновено държеше чашата с дясната си ръка. Случваше се и обратното, но рядко.

Стана бързо от стола.

— Хуго, имаш ли нещо против да си тръгна?

— Не, ако искаш ще дойда с теб.

— Отивам за малко до участъка.

Беше събота, късно вечерта, но той реагира така, все едно тя се кани да направи най-естественото нещо на света.

— Добре. Днес прекарах хубаво — каза Хуго.

Джесика се наведе и го целуна по челото.

— Благодаря ти, че дойде. Трябва да се видим пак някой път.

Остави го да показва на другите трикове с карти и отиде при Каролин да се извини, че тръгва толкова рано. Рече, че не се чувства добре, целуна младоженците и заръча на Томас да се грижи добре за жена си. На другия ден двамата заминаваха на двуседмичен меден месец. Джесика каза на Каролин, че очаква подарък, прегърна я още веднъж и бързо напусна сградата.

Отсреща чакаха две таксита. Тя влезе в първото.

— Ти ли си „Кинг“, скъпа? — попита през рамо шофьорът.

— Моля?

— Трябва да взема някого на име Кинг. Само че мислех, че става дума за двойка.

Джесика си даде сметка, че понеже клубът е извън града, всички чакащи таксита са по поръчка.

— Не, сама съм.

— Накъде отиваме?

— Може да прозвучи странно, но искам да ме закарате до полицейски участък „Лонгсайт“.

— Сигурна ли си, че се казваш Кинг? Казаха ми, че двойката отива в Стокпорт.

— Добре, хвана ме — въздъхна Джесика. — Фамилията ми не е Кинг, но съм полицай. Главата ми е замаяна и имам нужда някой да ме закара до участъка.

Шофьорът се извърна и огледа роклята.

— Както кажеш, скъпа. Не срещам всеки ден „полицаи“ в такива рокли.

Джесика нямаше да остави на шофьора да му се размине, че я зяпа така, но той явно не вярваше, че е полицайка. В случая тя не каза нищо — не само заради изпития алкохол, но и защото той потегли в желаната от нея посока.

Мъжът на няколко пъти се опита да я заговори, но Джесика отговаряше едносрично и той престана да я разпитва. Накрая стигнаха участъка.

— Сигурна ли си, че това място търсиш? — попита саркастично той.

Тя не обърна внимание на тона му, пусна парите на седалката до него и се запъти към входа на участъка.

Повечето полицаи, дежурни в събота вечер, сигурно бяха в центъра и се занимаваха с какви ли не нарушения. Джесика знаеше, че участъкът ще започне да се пълни едва след няколко часа, когато дойде първият микробус с арестуваните за пиянство и насилие.

Когато влезе в управлението, сержантът на рецепцията я огледа и зяпна, когато разбра, че жената със синята рокля, официални обувки и пусната коса е същата, която обикновено е със служебен костюм и вързана на опашка коса. Джесика не обърна внимание на реакцията му и застана пред бюрото му, както обикновено.

— Добре ли си? — попита сержантът.

— Да, всичко е наред. Налага се да проверя нещо в кабинета си, а после ще трябва някой да ме закара вкъщи. Можеш ли да го уредиш?

— Ще опитам.

Джесика стигна до кабинета си и отвори вратата. Включи лампите и отиде до затрупаното си с какво ли не бюро. Разрови се и намери снимката с Едуард Маркс и Саманта Уестън, понастоящем Келет.

И преди се струваше, че нещо на снимката не е наред, но сега разбра какво. Ед и Сам държаха чашите си по същия странен начин, за който беше споменал фотографът. Джесика нетърпеливо взе да записва в бележник имената на хората, с които трябваше да говори до края на уикенда.