Керри Уилкинсон - Жената в черно

— Наистина не знам — отговори Джесика, без дори да се опитва да скрие унинието си.

Двамата обобщиха всичко случило се досега.

Разполагаха със записи на жената в черно, но нямаха представа коя е тя. Макар че щеше да се наложи да проверят алибито на Сам Келет, в общи линии тя не беше заподозряна. Това отново поставяше въпроса защо жената в черно търси такава публичност.

Можеха да прегледат отново списъка с випускници, но от случая с ваканционната снимка беше видно, че мъжете може да са свързани по безброй и неочаквани начини. Джесика беше обезкуражена и не знаеше какво да предприеме.

Трафикът беше спокоен и им остана време да минат през участъка. Тя отиде при Коул и повтори онова, което вече му беше съобщила по телефона. За да спази протокола, щеше да накара някой полицай да провери алибито на Сам Келет, но не се съмняваше, че фактите ще съвпаднат с версията на жената.

Коул каза, че собственикът на гаража е проговорил по случая „Джонсън“. Мъжът разполагаше с есемеси, които можеха да уличат Джордж Джонсън, но той я предупреди, че информацията е поверителна. Джесика се почувства странно, че в службата се случва нещо толкова значимо, а тя не е част от него; дори по-лошо — нейният случай беше в задънена улица. С Коул решиха да обсъдят нещата отново след почивните дни и да решат какво да правят. Този ход не беше идеален, но Джесика нямаше по-добра идея, пък и трябваше да е шаферка на сватбата на Каролин.

Джесика се опита да се забавлява с приятелката си на „последната вечер свобода“, както я беше нарекла Каролин. Двете жени пиеха и си спомняха по-младите си години. Джесика се опита да забрави чувството на провал и демотивация заради липсата на напредък в разследването. След няколко бутилки вино започна да се забавлява и да се смее. Приятелката я попита кой ще кавалерства на другия ден, но тя упорито отказа да сподели. „Не го познаваш“, повтаряше и добави, че мъжът ще я чака пред църквата.

Цяла събота сутрин в апартамента на Каролин влизаха и излизаха хора. Приятели и роднини от страна на младоженеца дойдоха да помогнат да се приготви, а Джесика и останалите шаферки трябваше да се справят сами с обличането на светлосините си рокли. Двете момичета бяха сравнително сговорчиви и за облекчение на Джесика родителите им бяха там да помагат. Момичешката атмосфера определено не допадаше и се зарадва, когато най-накрая всички тръгнаха и ги оставиха двете с Каролин да чакат колата, която щеше да ги закара до църквата. Бъдещата булка поглеждаше неспокойно часовника, докато Джесика я успокояваше, че всичко ще е наред.

Колата дойде навреме и Джесика помогна на булката да се настани на задната седалка. Пътят до църквата беше няколко километра. Двете приятелки се обърнаха една към друга, за да се виждат, докато си говорят.

— Не е сън, истина е — изкиска се нервно Каролин.

— Да, а аз се чудех за какво са роклите и луксозната кола — усмихна се другата жена.

— Какво мислиш за Томас?

— Ами щом е избрал теб, значи има вкус.

— Чудех се дали не съм с него само за да забравя… Рандъл — каза сподавено Каролин. — Съжалявам, че след това се отчуждихме.

— Вината не е твоя — отвърна Джесика, като я гледаше в очите. — Това е минало, важно е какви сме сега.

— Мислиш ли, че се омъжвам само за да забравя?

Джесика се поколеба дали да отговори честно; не беше от мълчаливите дори моментът да е деликатен.

— Не знам, ти ми кажи.

Каролин преглътна сълзите си и се засмя.

— Исках да кажеш „не“.

— Съжалявам — рече Джесика, като видя, че приятелката не се шегува.

— Не, няма проблем. И аз самата не знам. Но той е мил и ме обича, това е най-важното.

Джесика не каза нищо, за да може Каролин да излее онова, което тежеше.

— От предсватбената треска е — добави булката. — Няма да избягам на олтара.

— И без това няма да стигнеш далеч на тези токчета.

Църквата се намираше в едно селце близо до града. Беше малка и се издигаше на това място от векове. Двете жени излязоха от колата, огрени от слънчевите лъчи. Фотографът се втурна и се зае да ги снима. Джесика мразеше да я снимат, но стисна зъби и се насили да се усмихва. Това беше само началото — истинското изпитание за търпението щеше да е позирането след церемонията.

Фотографът накрая ги остави да влязат в църквата. Докато се приготвяха да минат по пътеката, Джесика се огледа наоколо. Живописната църква, заобиколена от зеленина, и яркото синьо небе бяха достойни за пощенска картичка.