Керри Уилкинсон - Жената в черно

— Няма нужда да ми благодариш — подвикна той саркастично след нея.

— Ще получиш благодарности, когато ме върнеш в Манчестър навреме — отвърна тя, без да обръща глава.

Тукашният полицейски участък беше много по-малък от „Лонгсайт“. Сградата беше едноетажна и се намираше в покрайнините на Нотингам, в отделна община. На рецепцията нямаше служител и Джесика натисна звънеца на бюрото. Предната вечер бяха пуснали Сам да си ходи и бяха казали да дойде за разпит на следващия ден. Според полицая, с когото беше говорила, жената се съгласила; притеснявала се само, че съпругът ще разбере, че е идвала в полицията.

Според Джесика това бяха действия на жена, която се е шокирала при вида на снимката си по телевизията, но едва ли се е занимавала с рязане и подхвърляне на ръце през последните седмици.

На рецепцията не се появи никой. Двамата с Роуландс се спогледаха. Джесика не беше в настроение да губят времето и удари няколко пъти звънеца с длан. Накрая се появи пълна жена със зачервено лице и застана зад стъклената преграда на рецепцията.

— Ей, какво си мислите, че… — започна гневно служителката.

Джесика извади значката от джоба си.

— Идваме от Манчестър да разпитаме Саманта Келет. Увериха ме, че когато пристигнем, ще ни чака готова стая за разпит.

Жената погледна часовника на стената зад нея.

— Да, но сте подранили.

— Да — кимна Джесика, — ние на север сме ефективни хора.

Не беше ядосана на самата служителка и знаеше, че продължителното натискане на звънеца беше малко детинско, понеже в участъка вероятно не достигаха служители. В крайна сметка тя искаше нещата тук да се уредят по един или друг начин, за да може да се върне в Манчестър.

Жената отключи близката врата и ги покани в стаята.

— Съжалявам, днес сме само трима. И на нас ни се иска да сме ефективни като вас, но все пак трябва да се придържаме към бюджета.

Джесика си замълча, защото знаеше, че си е заслужила сарказма.

Жената ги поведе по тесен коридор, отключи друга врата и ги покани в една зала за разпити, много подобна на тази в „Лонгсайт“, с която беше свикнала Джесика. През последните петнайсет години явно не беше „видяла“ ремонт — боята, някакво безлично кремаво, се белеше, вътре миришеше на плесен и пот.

Джесика и Роуландс влязоха, а служителката остана на прага, после въздъхна дълбоко и заговори:

— Записали сме, че Саманта Келет трябва да е тук в десет часа, така че имате свободен половин час. Можете да останете тук и да проверите дали всичко отговаря на вашите стандарти. Във фоайето има кафемашина. Когато жената пристигне, ще ви я доведем. Мога ли да ви помогна с нещо друго?

Джесика се чувстваше малко глупаво заради избухването си, а Рейнолдс се подразни от това, че жената наблегна на думата „стандарти“.

— И вашата машина ли плюе напитки с вкус на препарат за миене на чинии като нашата? — попита Джесика.

Жената ги изгледа, после се засмя:

— Да, сигурно е национален стандарт. Не рискувайте с горещия шоколад, има още по-ужасен вкус.

— Благодаря за съвета.

Когато с Роуландс останаха сами, Джесика провери устройството за записване. Всичко изглеждаше в по-добро състояние от тяхното, което не беше изненада. Не след дълго на вратата се почука и притеснен млад полицай въведе в стаята жена, която трябваше да е Сам.

Джесика видя доста общо между себе си и нея. Двете бяха горе-долу на еднаква възраст и имаха сходно телосложение. Косата на Сам беше черна, а тази на Джесика — тъмноруса, но и двете я носеха на опашка; дори облеклото им беше сходно. Джесика беше със светлосив служебен костюм, а този на Сам беше малко по-тъмен на цвят.

Жената седна на масата срещу тях. Когато вратата се затвори, Джесика представи себе си и Роуландс и я попита тя ли е Саманта Келет.

— Нали знаете, че имате право на срещата да присъства ваш адвокат? — добави Джесика.

— Няма нужда — отвърна уверено Сам.

— Сигурна ли сте? Можем да ви уредим безплатна консултация.

— Всичко е наред, не съм направила нищо.

— Щом сте сигурна.

Жената погледна смело Джесика в очите.

— Защо пуснахте снимката ми по телевизията?

— Разследваме…

— Наложи се да излъжа съпруга си, че не съм аз — прекъсна я Сам. — Той каза, че много приличам на жената от снимката, и трябваше да кажа, че нямам представа за какво става дума.

— Значи признавате, че вие сте жената на снимката с Едуард Маркс.

Жената едва забележимо трепна, сякаш се опита да не потрепери при споменаването на името.