Керри Уилкинсон - Жената в черно

— И какво от това? — попита.

— Бихте ли ми казали как се запознахте с господин Маркс?

— Вие знаете ли вече? — присви очи Сам.

— Казаха ни… някои неща.

— Тогава защо искате аз да ви го кажа?

— Защото не знаем дали онова, което ни разказаха, е вярно.

Жената въздъхна и извърна поглед.

— Защо се ровите в това? Минаха повече от десет години. Аз го загърбих и продължих напред. — За пръв път гласът леко затрепери.

Обикновено Джесика не беше нервна по време на разпит, но в случая знаеше, че от този нямаше да има никаква полза. Казаното от жената и поведението показваха, че няма нищо за криене.

— Знаете ли какво е станало с господин Маркс и приятелите му от онази почивка? — попита Джесика.

Жената се извърна рязко и я погледна.

— Не ме е грижа.

— Единият със сигурност е мъртъв, а за другите петима се предполага, че са убити.

— Чух за ръцете по новините. Какво значение има?

— Вие сте единствената връзка между шестимата. — Джесика замълча за момент. — Съдейки по онова, което ни казаха, вие имате мотив.

Сам изсумтя презрително и извърна очи, за да скрие напиращите сълзи.

— Шегувате се, нали? — попита тя. — Когато видях снимката, се зачудих за какво ви трябвам. Помислих, че смятате, че съм била свидетел на нещо, или разследвате станалото тогава. Трябваше да се сетя, че ще ме обвините в, не знам, каквото е там. Все едно съм в онези скапани шоута за ченгета.

— Не ви обвиняваме в нищо.

— Тогава защо съм тук? — извика Сам, като стана и блъсна стола си назад.

Джесика онемя, но за нейна изненада Роуландс се намеси.

— Всичко е наред, Сам — каза той за пръв път, откакто жената влезе в стаята.

Резултатът беше странен, защото беше изрекъл само три думи, но сякаш чувайки името си, жената се успокои. Сам го погледна, овладя се, после седна и впери очи в Джесика.

— Не се опитваме да ви изпързаляме — опита се да я успокои детективката.

— Какво искате да знаете?

— Знам, че ще ви е много тежко, но може ли да ни разкажете какво се случи на ваканцията преди единайсет години?

Сам погледна към Роуландс, който кимна окуражително. Каза им, че в началото е имала роман с Едуард, а после потвърди това, което бяха чули от Стивън Поуви. Настроението се колебаеше между гняв, мъка и пак гняв. В края на разказа беше спокойна.

— Досега не съм споделяла с никого — добави тя. — Съпругът ми не знае. Заедно сме от пет години, имаме две деца.

Сам, изглежда, се беше успокоила, но Джесика все пак я попита дали може да говори. Жената кимна и каза, че иска на всичко това да се сложи край.

— Трябва да ви попитаме къде бяхте през последните няколко седмици — продължи Джесика.

— Мога ли да използвам телефона си? Там имам календар.

Джесика провери датите, на които бяха оставени ръцете, нощите преди това и други произволни дни. С едно изключение Сам имаше алиби за всички моменти. Помагаше в разни клубове, където членуваха децата, семейството неотдавна беше ходило на едноседмична почивка с приятели. Роуландс си водеше записки, за да може после всичко да бъде проверено дискретно. Джесика обаче беше сигурна, че Сам е казала истината. Съпругът също е бил на почивката, което го изключваше като заподозрян.

Сам помоли да пазят всичко в тайна от съпруга; Джесика я увери, че ще се постараят. Той не беше заподозрян и въпреки че щяха да проверят дали наистина е бил на почивката, не се налагаше да го информират. Сам повтори, че никой друг не знае за инцидента, дори родителите, и настоя, че след онази нощ във Фалираки не се е свързвала с никого от мъжете. Джесика вярваше, но поиска моминското име, което да впишат в докладите.

Преди да я освободят, Джесика даде визитката си в случай, че се сети за нещо друго. Джесика се обади на Коул да го информира как е минало. В крайна сметка единственото положително нещо беше, че има достатъчно време да стигне у Каролин.

— Горката жена — каза Роуландс.

— Аз съм виновна — отвърна Джесика. — Понеже не знаех какво друго да направя, изтипосах снимката в новините само защото преди единайсет години са я нападнали. Толкова време се е опитвала да превъзмогне преживяното, а аз налях масло в огъня.

— Не си виновна ти — каза Роуландс.

Джесика обаче беше убедена в обратното. Нищо, че тогава нямаше голям избор, не друг, а тя отиде при Коул и поиска да се включи и пресслужбата.

Не след дълго Роуландс зададе въпроса, на който Джесика нямаше отговор.

— Сега какво ще правим?

Освен ако неочаквано не се появеше друга ръка, нямаха следи.