Андреа Камиллери - Гласът на цигулката

— Има ли някакво развитие?

— Не, абсолютно никакво.

Монталбано усети неловкото мълчание на другия, защото току-що приключилият разговор нямаше никакъв смисъл и за двамата. Както беше предположил, съдебният следовател не спря дотук.

— Исках да ви кажа, че открих в Болоня вдовеца, доктор Ликалци, и му съобщих с нужната тактичност злокобната вест.

— Как реагира?

— Хъм, какво да ви кажа? Странно. Дори не ме попита как е умряла съпругата му, която в края на краищата е твърде млада. Изглежда, е студен човек, дори не се развълнува.

Доктор Ликалци беше прецакал забавлението за „гарвана“ Томазео и разочарованието на съдебния следовател, че не е могъл да се наслади, дори само по телефона, на красивата сцена от викове и ридания, беше осезаемо.

— За всеки случай ми каза, че днес категорично не би могъл да мръдне от болницата. Имал планирани операции, които трябвало да направи, а заместникът му бил болен. Утре сутринта в седем и пет щял да хване самолета за Палермо. Затова предполагам, че ще бъде в кабинета ви към обяд. Това е, за което исках да ви уведомя.

— Благодаря ви, господин съдебен следовател.

Гало, докато го караше към работата със служебната кола, му съобщи, че по решение на Фацио Джермана отишъл да вземе удареното туинго и го оставил в гаража на полицейското управление.

— Много добре са направили.

Първият човек, който мина през стаята му, беше Мими Ауджело:

— Не съм дошъл да ти говоря по работа. Вдругиден, тоест в неделя рано сутринта, ще отида да навестя сестра си. Искаш ли да дойдеш и ти, така ще можеш да видиш Франсоа? Ще се върнем вечерта.

— Надявам се да успея.

— Опитай се да дойдеш. Сестра ми намекна, че би искала да си поговори с теб.

— За Франсоа ли?

— Да.

Монталбано се разтревожи, щеше да стане голяма беля, ако сестрата на Ауджело и съпругът й му кажеха, че повече не са в състояние да държат момченцето при тях.

— Ще направя всичко възможно, Мими. Благодаря.

— Ало, комисар Монталбано? Обажда се Клементина Вазиле Коцо.

— За мен е удоволствие, госпожо.

— Отговорете ми с „да“ или „не“. Добре ли се справих?

— Да, много добре.

— Все така с „да“ или „не“ ми отговорете, ще дойдете ли тази вечер към девет часа да вечеряте с мен?

— Да.

Фацио влезе в кабинета на комисаря с ликуващо изражение:

— Знаете ли, комисарю? Зададох си следния въпрос. С оглед вида на виличката, която изглежда необитаема, госпожа Ликалци, когато е идвала от Болоня, къде ли е ходела да преспива? Обадих се на колега от дирекцията на полицията в Монтелуза, онзи, който отговаря за регистрациите в хотелите, и получих отговор на въпроса си. Госпожа Микела Ликалци всеки път е отсядала в хотел „Джоли“ в Монтелуза. Оказва се, че е пристигнала и се е регистрирала преди седем дни.

Фацио го беше хванал неподготвен. Беше си обещал да звънне на доктор Ликалци в Болоня веднага щом се върнеше в службата си, но в действителност се беше разсеял, защото намекът на Мими Ауджело за Франсоа леко го озадачи.

— Тръгваме ли сега? — попита го Фацио.

— Почакай.

Една изцяло необоснована мисъл мина светкавично през главата му, оставяйки след себе си мирис на сяра, онзи, с който обичайно се парфюмираше дяволът. Поиска от Фацио да му каже телефонния номер на Ликалци, написа го на листче, което пъхна в джоба си, и след това го набра:

— Ало, болница „Маджоре“ ли е? Комисар Монталбано от Вигата се обажда. Бих искал да говоря с професор Емануеле Ликалци.

— Ако обичате, изчакайте, без да затваряте.

Изчака дисциплинирано и изпълнен с търпение. Когато това последното започна напълно да му убягва, чу гласа на телефонистката:

— Професор Ликалци е в операционната зала. Бихте могли да се обадите отново след половин час.

— Ще му се обадя по път — каза на Фацио. — Моля те, вземи джиесема.

Телефонира на съдебния следовател Томазео и му съобщи за откритието на Фацио.

— Ах, не ви ли го казах? — отвърна Томазео в този момент. — Поисках да ми даде номера на съпругата си тук, при нас. Каза, че не го знаел, защото винаги тя му се обаждала.

Комисарят го помоли да подготви заповед за обиск. И добави, че незабавно ще изпрати Гало да го вземе.

— Фацио, казаха ли ти каква е специалността на доктор Ликалци?

— Да, господине. Ортопед е.

По средата на пътя между Вигата и Монтелуза комисарят отново се обади в болница „Маджоре“ в Болоня. След не много дълго изчакване Монталбано чу твърд, но вежлив глас.