Андреа Камиллери - Гласът на цигулката

— В колко часа обичайно излиза следобед?

— Към четири. И се връща в малките часове на нощта.

— Трябва да има голям кръг от приятелства между Монтелуза и Вигата.

— Бих казал.

— Случвало ли се е и друг път да не се прибира повече от една нощ?

— Не мисля. Портиерът щеше да ми го съобщи.

Пристигнаха Гало и Галуцо, размахвайки заповедта за обиск.

— Коя е стаята на госпожа Ликалци?

— Сто и осемнайсета.

— Имам заповед за обиск.

Лицето на директора Пицота придоби обидено изражение.

— Ама, комисарю! Нямаше нужда от тези формалности! Достатъчно беше да ме попитате и аз… Ще ви придружа.

— Не, благодаря — каза хладно Монталбано.

Изражението на директора Пицота от обидено се превърна в смъртно засегнато.

— Отивам да взема ключовете — каза сдържано.

Върна се след малко с ключовете и купчинка листчета, всичките със съобщения за получени телефонни обаждания.

— Ето — каза, подавайки, иди разбери защо, ключа на Фацио, а бележките на Гало.

По немски образец наведе изведнъж главата си пред Монталбано, обърна се и се отдалечи сковано, сякаш беше движеща се дървена кукла.

Стая 118 беше изпълнена с аромата на незалязващия Chanel №5, а върху раклата за багажи изпъкваха два куфара и фирмена чанта на Vuitton. Монталбано отвори гардероба пет рокли от висока класа, три чифта артистично изтъркани дънки. В отделението за подреждане на обувки имаше пет чифта с много високи токове, фирмени на Magli, и три ниски спортни. Блузките, които също бяха много скъпи, бяха сгънати с изключително старание. Бельото, разделено по цветове в нарочно за целта чекмедже, беше съставено само от ефирни гащички.

— Тук вътре няма нищо — каза Фацио, който междувременно беше проверил двата куфара и чантата.

Гало и Галуцо, които бяха обърнали наопаки леглото и матрака, поклатиха отрицателно глава и започнаха да слагат всяко нещо на мястото му, повлияни от реда, който цареше в стаята.

Върху писалището имаше писма, бележки, тефтер и купчина съобщения за телефонни обаждания, доста по-висока от онази, която директорът беше дал на Гало.

— Тези неща ще ги вземем с нас — каза комисарят на Фацио. — Погледни в чекмеджетата и събери всички бумаги.

Фацио извади от джоба си найлонов плик, който винаги носеше със себе си, и започна да го пълни.

Монталбано влезе в банята. Всичко блестеше в перфектен ред. На поставката имаше червило Idole, фон дьо тен Shiseido, голяма бутилка Chanel №5 и други подобни неща. Розова хавлия, разбира се, по-мека и по-скъпа от тази във виличката, която беше старателно закачена.

Върна се в спалнята и позвъни, за да дойде камериерката от етажа. След малко се почука и Монталбано каза „Влизайте!“. Отвори се вратата и се появи четирийсетгодишна мършава жена, която веднага щом видя четиримата мъже, се вцепени, пребледня и полугласно попита:

— Ченгета ли сте?

На комисаря му идеше да се разсмее. Колко ли векове на полицейски произвол са били необходими, за да изострят в сицилианската жена тази толкова светкавична способност за разпознаване на някое ченге?

— Да, такива сме — каза й, усмихвайки се.

Камериерката се изчерви и наведе очи.

— Моля за извинение.

— Познавате ли госпожа Ликалци?

— Защо, какво й се е случило?

— От няколко дни нямаме информация за нея. Търсим я.

— И за да я намерите, отнасяте със себе си документите й ли?

Тази жена не трябваше да бъде подценявана. Монталбано реши да й съобщи някои факти.

— Опасяваме се, че може да й се е случило нещастие.

— Винаги съм й казвала да си отваря очите — отвърна камериерката, — ходеше напред-назад с половин милиард лири в торбата си!

— Носила е със себе си много пари ли? — попита удивено Монталбано.

— Не говорех за пари, а за бижутата, които има. И с живота, който води! Връща се късно, става късно…

— Това го знаем. Вие добре ли я познавате?

— Още от първия път, когато дойде тук със съпруга си.

— Можете ли да ми кажете нещо за характера й?

— Вижте, изобщо не беше дребнава. Имаше само една-единствена мания — всичко да е под конец. Когато оправяха стаята й, стоеше, за да надзирава всяко нещо да бъде оставено на мястото си. Камериерките от сутрешната смяна се представяха пред директора, преди да започнат работата в стая 118.

— Един последен въпрос — вашите колеги от сутрешната смяна казвали ли са ви някога, че госпожата е приемала през нощта мъже в стаята си?

— Никога. А за тези неща имаме набито око.

През цялото пътуване на връщане към Вигата един въпрос измъчваше Монталбано — ако госпожата е била маниачка на тема ред, как така банята във виличката в местността Три фонтана беше толкова разхвърляна, а розовата хавлия захвърлена на пода?