Андреа Камиллери - Гласът на цигулката

— Ликалци съм. Кой се обажда?

— Професоре, извинете ме за безпокойството. Комисар Салво Монталбано съм, от Вигата. Ангажиран съм с престъплението. Впрочем, моля, приемете моите най-искрени съболезнования.

— Благодаря.

Нито дума в повече. Комисарят разбра, че пак му е ред да говори:

— И така, докторе, днес сте казали на съдебния следовател, че не сте знаели телефонния номер на съпругата си, когато е идвала тук.

— Така е.

— Не можем да открием този номер.

— Нима между Монтелуза и Вигата има хиляда хотела?

Ех, колко беше предразположен към сътрудничество този професор Ликалци!

— Простете ми, че настоявам, но в случай на абсолютна необходимост не бяхте ли предвидили…

— Не съм мислил, че може да се появи подобна необходимост. За всеки случай там, във Вигата, живее един мой далечен роднина, с когото клетата Микела се беше свързала.

— Бихте ли могли да ми кажете…

— Казва се Аурелио ди Блази. А сега ме извинете, трябва да се връщам в операционната. Утре към обяд ще бъда в полицейското управление.

— Един последен въпрос. Уведомихте ли този ваш роднина за случилото се?

— Не. Защо? Трябваше ли да го направя?

— Една толкова изтънчена, елегантна и красива госпожа! — каза Клаудио Пицота, шейсетгодишният изискан директор на хотел „Джоли“ в Монтелуза. — Случило ли й се е нещо?

— В интерес на истината, все още не знаем. Получихме обаждане от съпруга й в Болоня, който е разтревожен.

— Ех, прав е. Госпожа Ликалци, както се оказва на практика, е излязла от хотела в сряда вечерта и оттогава повече не сме я виждали.

— И не се ли обезпокоихте? Вече е петък вечер.

— Ех, така е.

— Беше ли ви предупредила, че няма да се връща?

— Не. Но вижте, комисарю, госпожата отсяда при нас поне от две години. За това време сме имали възможността да опознаем ритъма й на живот. Който, как да кажа, не е обикновен. Госпожа Микела е жена, която не остава незабелязана, разбирате ли ме? А пък и аз винаги съм имал особено безпокойство за едно нещо.

— Ах, така ли? И какво е то?

— Хъм, госпожата притежава много скъпи накити. Огърлици, гривни, обеци, пръстени… Няколко пъти съм я молил да ги заключва в наш сейф, но тя винаги ми е отказвала. Държи ги в нещо като торба, не използва чанти. Всеки път ми казваше да бъда спокоен, че няма да оставя бижутата в стаята, а ще ги носи със себе си. Но въпреки това аз се боях да не я оберат. Тя обаче се смееше и нямаше начин да я убедя.

— Вие ми загатнахте за особения ритъм на живот на госпожата. Бихте ли ми обяснили по-добре?

— Естествено. Госпожата обича малките часове. Често се връща в началото на утрото.

— Сама?

— Винаги.

— Пила? Подпийнала?

— Никога. Поне така ми казва нощният портиер.

— Искате ли да ми споделите от какви съображения сте говорили с нощния портиер за госпожа Ликалци?

Клаудио Пицота пламна. Виждаше се, че му е минавала мисълта леко да се пооблажи с госпожа Микела.

— Комисарю, вие разбирате ли… Една толкова красива и самотна жена… Съвсем естествено е да породи любопитство.

— Продължавайте. Кажете ми за този неин ритъм на живот.

— Госпожата спи непробудно до обяд и не желае по никакъв начин да бъде обезпокоявана. Когато се събуди, поръчва закуска в стаята си и започва да се обажда по телефона или да я търсят.

— Много ли?

— Вижте, имам списък с изговорените от нея импулси, който е безкраен.

— Знаете ли на кого се е обаждала?

— Би могло да се разбере. Но се иска време. Достатъчно е от телефона в стаята да се набере нулата и може да се обадиш дори и в Нова Зеландия.

— А за входящите обаждания?

— Хъм, какво да ви кажа. Телефонистката, след като приемеше обаждането, го прехвърляше в стаята й. Има само една възможност.

— Тоест?

— Ако някой се обади, когато не е в хотела, и остави съобщение, че я е търсил. В този случай се предава на портиера специален формуляр, който той поставя в нишата за ключа.

— Госпожата в хотела ли обядва?

— Рядко. Нали разбирате, че закусвайки обилно толкова късно… Но все пак се е случвало. А оберкелнерът веднъж ми разказа за обноските на госпожата на масата, когато обядва.

— Извинете ме, но не ви разбрах добре.

— Хотелът е много посещаван, бизнесмени, политици, предприемачи. И всички, за добро или за зло, пробват с нея. Погледчета, усмивки, покани, малко или много недвусмислени. Хубавото на госпожата, каза ми го оберкелнерът, е, че не се прави на непристъпна, а напротив, отвръща на погледите и усмивките… Но когато се стигне до същественото — нищо. Всички остават с пръст в устата.