Андреа Камиллери - Гласът на цигулката

Комисар Монталбано се убеди, че денят нямаше да е кой знае какво, веднага щом отвори капаците на прозорците в спалнята си. Навън все още беше нощ, до утрото оставаше поне още час. Мракът вече не беше толкова гъст и позволяваше да се види покритото с плътни дъждовни облаци небе, а отвъд светлата плажна ивица — морето, което изглеждаше като пекинез. От деня, в който едно дребно куче от тази порода, цялото в панделки, след яростното си джафкане, представено като лай, го беше ухапало болезнено по прасеца, Монталбано наричаше така морето, когато то се вълнуваше от кратките и студени пориви на вятъра, които предизвикваха безброй малки вълни, обкичени със смешни яки от пяна. Настроението му се влоши и от това, което трябваше да върши сутринта — да отиде на погребение.

Предната вечер, след като намери в хладилника съвсем пресните хамсии, закупени от домашната му помощница Аделина, ги беше излапал с наслада. Те бяха подправени с много лимон, зехтин и прясно смлян черен пипер. Тъкмо се беше справил с тях, едно телефонно обаждане развали всичко.

— Ало, комисерийо? Комисерийо, вие самият лично ли сте на тилифона?

— Аз самият лично съм, Катаре. Говори спокойно.

В полицейското управление бяха сложили Катарела да отговаря на телефона с погрешното убеждение, че там може да направи по-малко поразии, отколкото другаде. След като няколко пъти беше изпускал нервите си, Монталбано разбра, че единствената възможност да проведе диалог с Катарела в поносимите граници на делириума беше да използва неговия начин на изразяване.

— Моля за извинение и разбиране, комисерийо.

Хайде, бе! Просеше извинение и разбиране. Монталбано наостри слух, защото, когато така нареченият италиански на Катарела ставаше превзет и помпозен, означаваше, че въпросът никак не е маловажен.

— Говори, без да се колебаеш, Катаре!

— Преди три отминали дни търсеха точно вас, ама вас, комисерийо, вас ви нямаше, но аз забравих да ви осведомя.

— Откъде се обаждаха?

— От Флорида, комисерийо.

Буквално се ужаси. За момент се видя облечен в анцуг да тича заедно с атлетичните и смели американски полицаи от отдел „Наркотици“, ангажирани, в това число и той, в някакво сложно разследване за трафик на наркотици.

— Би ли ми задоволил любопитството, като ми кажеш на какъв език си говорихте?

— Как на какъв език, комисерийо? На талянски, комисерийо.

— Казаха ли ти за какво ме търсят?

— Разбира се, за всяко нещо всичко ми казаха. Казаха ми така, че е умряла жената на заместник-началника на дирекцията на полицията в Тамбурано.

Отдъхна си с облекчение, не можа да се въздържи да не го направи. Обаждането е било не от Флорида, а от полицейското управление във Флоридия, близо до Сиракуза. Катерина Тамбурано от доста време беше много болна и новината никак не беше неочаквана.

— Комисерийо, все така вие лично ли сте?

— Все така съм аз, Катаре, не съм се променил.

— Дори казаха, че опелото ще се проведе в четвъртък сутринта в девет часа.

— Четвъртък? Значи, утре сутринта?

— Да, да, комисерийо.

Беше голям приятел с Микеле Тамбурано и не можеше да не отиде на погребението, извинявайки се с това, че не му се е обадил дори по телефона. От Вигата до Флоридия бяха поне три часа и половина с кола.

— Слушай, Катаре, моето возило е на сервиз. Имам нужда от служебния автомобил, затова утре сутринта точно в пет часа трябва да е при мен, в Маринела. Предупреди господин Ауджело, че ще отсъствам и ще се върна в ранните следобедни часове. Разбра ли ме добре?

Излезе изпод душа, а кожата му беше почервеняла като рак. Беше злоупотребил с врялата вода и за да уравновеси усещането си за студ, погледна морето. Започна да се бръсне и чу, че служебната кола пристига. Впрочем кой ли в радиус от десетина километра не би чул, че идва? Колата пристигна със свръхзвукова скорост, наби спирачки, а те изсвириха върху дребния чакъл, който се разхвърча във всички посоки. След това се чу отчаяното ръмжене на двигателя, работещ на високи обороти, пронизителната смяна на предавките, острото изсвирване на гумите и още веднъж разхвърчалия се дребен чакъл. Водачът беше направил маневрата и обърнал в посока за връщане.

Когато излезе от дома си, готов за отпътуването, видя Гало, официалния шофьор на полицейското управление, който сияеше от радост.