Андреа Камиллери - Гласът на цигулката

— Погледнете тук, комисарю! Погледнете какви следи! Каква маневра! Накарах колата да се завърти около себе си!

— Поздравления — каза навъсено Монталбано.

— Да пусна ли сирената? — попита го Гало в момента, в който потеглиха.

— Да, пусни си я в задника — отговори му свирепо Монталбано и затвори очи, защото не му беше до празни приказки.

Гало, който страдаше от комплекса на нереализирал се пилот от пистата в Индианаполис, веднага щом видя началника си да затваря очи, започна да увеличава скоростта, за да достигне километражът нивото на шофьорските му умения, които смяташе, че притежава. Нямаше и четвърт час, откакто бяха на път, когато стана сблъсъкът. При изсвирването на спирачките Монталбано отвори очи, но не видя нищо, ама нищичко, защото главата му яростно отхвърча напред, после назад, издърпана от предпазния колан. Чу се унищожителен трясък между ламарини, след това се върна тишината. Вълшебна тишина с пеещи птички и лай на кучета.

— Ранен ли си? — попита комисарят, виждайки, че Гало си разтрива гърдите.

— Не. А вие?

— Нищо ми няма. Ама как стана?

— Една кокошка ми пресече пътя.

— Никога не съм виждал кокошка да пресича пътя, когато по него идва кола. Да огледаме повредите.

Слязоха. Не се виждаше жива душа. Следите от гумите след продължителното натискане на спирачките се бяха отпечатали по асфалта и точно в началото им се виждаше тъмна купчинка. Гало се доближи до нея, а после победоносно се обърна към комисаря:

— Какво ви казах? Кокошка е била!

Беше ясно, че е самоубийство. Колата, в която се бяха забили, смачквайки цялата й задница, трябва да е била надлежно паркирана на ръба на шосето, но от удара се беше изместила леко накриво. Зелено като бутилка рено „Туинго“, което беше запушило коларския път, водещ след около трийсетина метра към двуетажна виличка със зарешетени врати и прозорци, докато служебната им кола беше само със счупен фар и смачкан десен калник.

— И сега какво ще правим? — попита отчаяно Гало.

— Тръгваме си. Според теб нашата кола работи ли?

— Сега ще проверя.

На задна скорост, тракайки, служебната кола се измъкна от заклещването с другия автомобил. Дори и този път никой не надникна от двата прозореца на малката вила. Бяха заспали дълбок сън. Туингото със сигурност принадлежеше на някого от тази къща, тъй като нямаше други жилища в околността. Докато Гало с двете си ръце се опитваше да повдигне калника, който се триеше в гумата, Монталбано написа на листче телефонния номер на полицейското управление и го напъха под чистачката на туингото.

Когато не ти върви, наистина не ти върви. Половин час след като бяха потеглили, Гало започна отново да разтрива гърдите си и от време на време лицето му се изкривяваше в болезнена гримаса.

— Ще карам аз — каза комисарят.

Гало не се възпротиви. Когато стигнаха до Фела, вместо да продължи по магистралата, Монталбано навлезе в отбивката, която водеше към центъра на града. Гало не обърна внимание, защото беше затворил очи и подпрял главата си на прозорчето на вратата.

— Къде сме? — попита, поглеждайки, веднага щом чу, че колата спря.

— Ще те заведа в болницата във Фела. Слизай.

— Нищо ми няма, комисарю.

— Слизай. Искам да те прегледат.

— Вие обаче ме оставяте тук и продължавате. Ще ме вземете на връщане.

— Не дрънкай глупости. Тръгвай.

Прегледът, който направиха на Гало, с преслушването, трите измервания на кръвното налягане, рентгена и всичко останало, продължи повече от два часа. Накрая заключиха, че Гало няма нищо счупено, а болката се дължи на лошия удар във волана. Чувството на слабост е реакция след уплахата, която е изпитал.

— Сега какво ще правим? — попита отново и все по-обезкуражено Гало.

— Какво искаш да правим? Продължаваме. Само че аз ще карам.

Вече беше идвал във Флоридия два или три пъти, дори си спомняше къде живее Тамбурано. Затова се насочи към църквата „Дела Мадона деле Грацие“, която беше почти залепена за къщата на колегата му. Като пристигна на площада, зърна траурно декорирания храм и хората, които бързаха да влязат в него. Изглежда, опелото беше започнало по-късно, защото непредвидените обстоятелства не се случваха само на него.

— Аз отивам в гаража на полицейското управление, за да погледнат колата — каза Гало, — след това ще мина оттук, за да ви взема.

Монталбано влезе в препълнената църква, в която траурната церемония беше започнала току-що. Огледа се наоколо, но не разпозна никого. Тамбурано сигурно беше на първия ред, близо до ковчега пред главния олтар. Комисарят реши да остане там, където си беше, до входната врата, така щеше да стисне ръката на Тамбурано, когато изнасяха ковчега от църквата. При първите думи на свещеника, доста след като опелото вече беше започнало, потръпна. Сигурен беше, че е чул добре.