Андреа Камиллери - Гласът на цигулката

— Това морална преценка ли е, или хералдически факт?

— Хералдически факт.

— Вече го бях разбрал от чертичката между двете фамилии имена. А ти, Мими, как постъпи? Обръщаше се към него с графе, бароне или маркизе? Добре ли го изчетка?

— Стига, Салво, безсмислено си обзет от тази фикс идея!

— Аз?! Фацио ми каза, че в разговора с началника по телефона направо си въртял опашка, а след това си се изстрелял като ракета, за да отидеш при него.

— Слушай, началникът буквално ми каза: „Ако комисар Монталбано е неоткриваем, елате незабавно вие“. Какво трябваше да направя? Да му отговоря, че не мога, защото висшестоящият ми ще се ядоса?

— Какво искаше?

— Не бях сам. Там беше половината провинция. Съобщи ни, че има намерение да обновява, да заменя старото с ново. Каза, че който не е в състояние да го следва в този негов устрем, може да отиде да се предаде за вторични суровини. Каза точно така: да се предаде за вторични суровини. На всички им стана ясно, че визира теб и Сандро Тури от Калашибета.

— Обясни ми по-добре как така ви стана ясно.

— Защото, когато каза „да се предаде за вторични суровини“, дълго се взира първо в Тури, а след това в мен.

— Не е ли възможно да е имал предвид точно теб?

— Хайде, Салво, всички знаят, че не те уважава.

— Какво искаше господин принцът?

— Да ни каже, че след няколко дни ще пристигнат твърде модерни компютри във всяко полицейско управление. От нас поиска име на полицай, на когото особено му се удава информатиката. И аз му го дадох.

— Ама ти луд ли си? Тук никой няма дори минимално понятие от тези неща. Какво име си му дал?

— Това на Катарела — каза сериозно и невъзмутимо Мими Ауджело.

Акт на истински саботьор. Изведнъж Монталбано се изправи и се затича да прегърне своя заместник.

— Научих всичко за малката вила, от която се интересувате — каза Фацио, сядайки на стола пред бюрото на комисаря. — Говорих със секретаря на общината, който знае и кътните зъби на всеки човек от Вигата.

— Казвай.

— И така, теренът, върху който се издига виличката, е принадлежал на доктор Розарио Ликалци.

— Доктор по какво?

— Истински доктор, медик. Починал е преди петнайсетина години, оставяйки го на по-големия си син, Емануеле, той също е лекар.

— Във Вигата ли живее?

— Не, господине. Живее и работи в Болоня. Преди две години този Емануеле Ликалци се оженил за момиче оттам. Дошли в Сицилия на сватбено пътешествие. Жената видяла терена и от този момент се заинатила, че иска да си направят малка вила на него. Това е всичко.

— Знаеш ли къде са в този момент семейство Ликалци?

— Съпругът е в Болоня, а тя преди три дни е видяна в градчето да се занимава с мебелировката на виличката. Има зелено като бутилка „Туинго“.

— Същата, в която Гало се удари.

— Точно така. Секретарят ми каза, че тази жена не може да остане незабелязана. Изглежда, е много красива.

— Не разбирам защо госпожата все още не се е обадила — рече Монталбано, който, когато решеше, можеше да е изключителен актьор.

— Имам някаква идея защо — каза Фацио. — Секретарят ми каза, че госпожата е, как да го нарека, много контактна, поддържа много приятелства.

— С жени ли?

— И с мъже — подчерта многозначително Фацио. — Възможно е госпожата да гостува на някое семейство, което може би е дошло да я вземе със своята кола. Едва когато се върне, ще е в състояние да види щетите.

— Приемливо е — заключи Монталбано, продължавайки да разиграва своя театър.

Веднага щом Фацио излезе, комисарят се обади на госпожа Клементина Вазиле Коцо.

— Скъпа госпожо, как сте?

— Комисарю! Каква приятна изненада! Карам я някак си с божията помощ.

— Бих ли могъл да мина през вас да се видим?

— По всяко време сте добре дошли.

Госпожа Клементина Вазиле Коцо беше възрастна парализирана дама, бивша начална учителка, надарена с интелект, непринудени и сериозни добродетели. Комисарят се беше запознал с дамата по време на едно оплетено разследване преди три месеца и беше останал синовно привързан към нея. Монталбано не си го признаваше открито, но тази беше жената, която би искал да избере за майка, защото своята беше загубил твърде малък и в паметта си съхраняваше за нея само някаква златиста луминесценция.

— Мама добра ли беше? — беше попитал веднъж баща си и опита да си обясни защо споменът за майка му се състоеше само от някакъв светлинен нюанс.

— Като пшеница, огряна от слънцето — беше лаконичният отговор на баща му.