Андреа Камиллери - Гласът на цигулката

— Не ти говорех за осиновяването — каза му с леден тон Ливия.

— Ах, така ли? А за какво тогава?

— Говорех ти за нашето бракосъчетание. Можем да се оженим, докато трудностите около осиновяването се разрешават. Двете неща не зависят едно от друго.

— Разбира се, че не — каза Монталбано, който продължаваше да се чувства като преследван и сгащен натясно.

— Искам точен отговор на въпроса, който сега ще ти задам — продължи непримиримо Ливия. — Представи си, че осиновяването е невъзможно. Тогава според теб какво трябва да направим — да се оженим или не?

Много силна и внезапна гръмотевица подсигури разрешението на въпроса.

— Какво става? — попита го Ливия.

— Гърми. Има ужасна бур… — прекъсна връзката и изключи телефона.

Не можа да заспи. Обръщаше се ту на едната, ту на другата страна в леглото, омотавайки се в чаршафите. Към два часа разбра, че е безсмислено да се опитва да заспи. Стана, облече се, взе коженото калъфче, което много отдавна му беше подарил един обирджия на къщи, станал впоследствие негов приятел. Качи се на колата си и потегли. Бурята все повече се усилваше, а светкавиците превръщаха нощта в ден. При туингото прикри колата си под дърветата и спря фаровете. От жабката взе пистолета, чифт ръкавици и електрическо фенерче. Изчака дъждът да намалее и на един скок прекоси шосето, изкачи се по черния път и се прилепи към вратата. Натиска дълго звънеца, но не получи отговор. Сложи си ръкавиците и от коженото калъфче извади голям пръстеновиден ключодържател, от който висяха десетина шперца с различна форма. На третия опит вратата се открехна, беше затворена само отвътре, но без ключът да е превъртян. Влезе и я затвори зад гърба си. Наведе се в тъмнината и си развърза подгизналите обувки, оставайки по чорапи. Пусна фенерчето, като го държеше насочено към пода. Намираше се в обширна трапезария с хол към нея. Мебелите миришеха на лак, всичко беше ново, чисто и подредено. Едната врата водеше към толкова излъскана кухня, че изглеждаше като извадена от някоя реклама. Другата врата беше на банята, също толкова блестяща, че изглеждаше все едно никога в нея не е влизал човек. Изкачи се бавно по стълбището, което водеше към горния етаж. На него имаше три затворени врати. Първата, която отвори, му разкри малка чиста стая за един гост; втората го отведе в баня, която беше по-голяма от тази на партера, но, обратно на тази долу, тук цареше забележителна бъркотия. Розовият хавлиен халат беше захвърлен на пода, сякаш онзи, който го е носил, набързо го е свалил от себе си. В третата стая беше спалнята на собствениците. И, разбира се, тялото на младата руса стопанка, голо и почти коленичило, с корем, подпрян на ръба на леглото, разперени ръце, лице, погребано под чаршафа, раздран на парцали под ноктите на жената, която беше драскала по него по време на смъртоносните конвулсии при удушаването й. Монталбано се приближи към трупа и сваляйки едната си ръкавица, го докосна леко — беше леденостуден и вдървен. Трябва да е била много красива. Комисарят слезе по стълбището, обу си отново обувките, с кърпичката си подсуши мокрото петно, което те бяха оставили по пода, излезе от малката вила, затвори вратата, прекоси шосето, влезе в колата си и потегли. Мислите лудешки се въртяха из главата му, докато се връщаше към Маринела. Как да съобщи за престъплението? Не можеше, разбира се, да отиде и да каже на съдебния следовател онова, което беше направил. Съдебният следовател, заместил господин Ло Бианко, който беше излязъл в пенсия, за да задълбочи безконечните си исторически проучвания върху своите двама псевдопредци, беше венецианец, който се казваше Николо, а фамилията му беше Томазео и във всеки един момент му изтъкваше своите „неотменни прерогативи“. Имаше лице на изнурено дете, което криеше под брада и мустаци като тези на мъчениците от Белфиоре 1 1 Белфиоре е малка долина близо до Мантуа, където е изпълнена първата от поредицата смъртни присъди, издадени от фелдмаршал Йозеф Радецки срещу италианските борци за независимостта на Ломбардия и Венето от Австро-унгарската империя, превърнали се впоследствие в мъченици. — Б.пр. . Докато отваряше вратата на дома си, Монталбано най-накрая се почувства осенен от идея как да разреши проблема. Едва след всичко това успя божествено да се наспи.

Пристигна в полицейското управление в осем и половина отпочинал и свеж.

— Знаеш ли, че началникът на полицията е благородник? — беше първото нещо, което му каза Мими Ауджело.