Андреа Камиллери - Гласът на цигулката

По време на вечерята (много прясна риба треска, сварена с два дафинови листа и на момента подправена със сол, черен пипер и зехтин от Пантелерия, и гозба от крехките филизи на тиквичките, която служеше за разядка, за да подготви стомаха и червата) разказа на госпожа Вазиле Коцо как му беше минал денят.

— Май ми се струва — каза госпожа Клементина, — че истинският въпрос е защо убиецът е взел със себе си дрехите, гащите, обувките и торбата на клетницата.

— Така е — съгласи се Монталбано и не добави нищо друго.

Не искаше да прекъсва мисълта на госпожата, която, едва отворила уста, вече беше уцелила аргумента.

— За тези неща — продължи старата дама — мога да говоря на базата на това, което виждам по телевизията.

— Не четете ли криминални романи?

— Рядко. Освен това какво означава детективски роман? Какво означава полицейски роман?

— Ех, има цяла литература, която…

— Разбира се, но не ми харесват етикетите. Искате ли да ви разкажа една хубава криминална история? И така, някакъв човек след много авантюристични случки станал градоначалник. Лека-полека обаче неговите поданици започнали да се разболяват от някаква неясна болест, нещо като чума. Тогава този господин започнал да търси причината за злото. Проучвал колкото проучвал, и открил, че коренът на злото е точно той, и се самонаказал.

— Едип — каза почти на себе си Монталбано.

— Не е ли хубава полицейска история? Но да се върнем към нашия разговор. Защо убиецът ще вземе със себе си дрехите на жертвата? Първият отговор е — за да не бъде тя идентифицирана.

— Но не и в нашия случай — каза комисарят.

— Правилно. Струва ми се обаче, че разсъждавайки по този начин, следваме пътя, в който иска да ни вкара убиецът.

— Не разбирам.

— Ще се опитам да се изразя по-добре. Който е отнесъл със себе си всичките вещи, иска да ни накара да повярваме, че всяка една от тези вещи е еднакво важна за него. Подтиква ни да приемем вещите като едно цяло. Но не е така.

— Така е — каза отново Монталбано, все по-възхитен и все по-боязлив да не прекъсне с някое неподходящо наблюдение нишката на това разсъждение.

— Само отмъкнатата торба сама по себе си струва половин милиард лири заради скъпоценностите, които са в нея. За редовия крадец тя означава, че си е изкарал надницата за деня. Така ли е?

— Така е.

— Но редовият крадец какъв интерес има да вземе и дрехите? Следователно, след като е отмъкнал със себе си дрехите, гащичките и обувките, започваме да си мислим, че не става въпрос за обикновен крадец. Всъщност той е обикновен крадец, който, действайки така, иска да ни накара да повярваме, че не е обикновен, а различен. Защо? Може да го е направил, за да обърка ситуацията, искал е да открадне торбата, която е струвала това, което е струвала, но тъй като е извършил убийство, се е опитал да замаскира своята истинска цел.

— Правилно — каза Монталбано, без да са го питали.

— Да продължим напред. Може би този крадец е отмъкнал от вилата и други стойностни неща, за които не знаем.

— Може ли да се обадя по телефона? — попита комисарят, обзет от някаква внезапна мисъл.

Обади се в хотел „Джоли“ и поиска да говори с директора Клаудио Пицота.

— А, комисарю, каква жестока история! Ужасна! Току-що научихме от „Свободна мрежа“, че клетата госпожа Ликалци…

Николо Дзито беше съобщил новината, а той беше забравил да чуе как журналистът е изкоментирал случката.

— По „Телевигата“ също имаше репортаж — добави директорът Пицота между удовлетворението, което в действителност изпитваше, и престорената си печал.

Галуцо беше изпълнил дълга си към зет си.

— Какво трябва да направя, комисарю? — попита разтревожено директорът.

— Не ви разбирам.

— С тези журналисти. Обсаждат ме. Искат интервюта. Разбрали са, че клетата госпожа е била отседнала при нас…

От кого биха могли да са го научили, ако не от самия директор? Комисарят си представи Пицота на телефона, който свикваше журналистите, обяснявайки как и по какъв начин би могъл да направи интересни разкрития за красивата, млада и най-вече намерена гола убита жена…

— Действайте, по дяволите, както желаете. Слушайте, госпожа Микела обикновено носеше ли някое от бижутата, които притежаваше? Имаше ли часовник?

— Разбира се, че ги носеше, дори и дискретно. Иначе защо й е трябвало да ги взема със себе си от Болоня във Вигата? Що се отнася до часовника, на китката й винаги стоеше един прекрасен Piaget, тъничък като лист хартия.