Андреа Камиллери - Екскурзия в Тиндари

Хвана по-дълъг път, който обаче му спестяваше преминаването през Вигата. Трябваше да кара бавно, защото имаше бодежи в дясното рамо, чувстваше, че е подуто като самун хляб, току-що изваден от фурната. Спря колата на площадката пред вратата на дома си, стенейки, събра ризата, потника, панталоните и обувките си, загаси фаровете и излезе. Лампата, която осветяваше входната му врата, беше загасена. Направи две крачки напред и остана като парализиран. Точно встрани от вратата се виждаше сянка, някой го чакаше.

— Кой е? — попита ядосано.

Сянката не отговори. Комисарят направи още две крачки и я разпозна. Беше Ингрид, която го гледаше със зяпнала уста и облещени очи, но не успяваше да каже нито дума.

— След това ще ти обясня — почувства се задължен да промърмори Монталбано, опитвайки се да извади ключовете от джоба на панталоните си, които държеше в ръка.

Ингрид, която започваше леко да се съвзема, взе обувките от ръката му. Най-накрая вратата се отвори. На светлото тя любопитно го огледа и после попита:

— Да не си имал изпълнение с момчетата от бар „Калифорния Дрийм Мен“?

— Кои са пък тия?

— Мъжете, които правят стриптийз.

Комисарят не й отговори, свали сакото си. Като видя посинялото му рамо, Ингрид нито извика, нито поиска обяснения. Просто го попита:

— Имаш ли вкъщи нещо за облекчаване на болката?

— Не.

— Дай ми ключовете от колата си и се пъхай в леглото!

— Къде ще ходиш?

— Сигурно все още има някоя отворена аптека, нали? — каза Ингрид, вземайки също и ключовете за дома му.

Монталбано се съблече — оставаше му всъщност само да си свали чорапите и гащетата — и се пъхна под душа. Големият пръст на наранения му крак беше заприличал на средно голяма круша. Като излезе изпод душа, отиде да си погледне часовника, който беше оставил на нощното шкафче. Изобщо не беше забелязал кога е станало девет и половина. Набра номера на полицейското управление и веднага щом чу Катарела, който отговори на повикването, преправи гласа си и каза на френски.

— Ало? Мосю Юлб съм. Търся мосю Ауджело.

— Вие французин от Франция ли сте?

— Да. Търся мосю Ауджело, или както казвате вие — господин Ауджело.

— Господин французин, той не е тук.

— Мерси.

Набра домашния телефон на Мими. Остави го да звъни продължително, но не получи отговор. Нямаше друг избор и потърси в указателя номера на Беатриче. Тя отговори незабавно.

— Беатриче, Монталбано съм. Извини ме за нахалството, но…

— Искате да говорите с Мими ли? — прекъсна го кротко прекрасното създание. — Веднага ще ви го дам.

Тя изобщо не се беше смутила. За разлика от Ауджело, който веднага започна с оправданията.

— Знаеш ли, Салво, точно минавах пред входната врата на Беба и…

— Ама моля ти се! — помилва го великодушно Монталбано. — Най-напред ти извинявай, ако съм те обезпокоил.

— Какво безпокойство! Не си го и помисляй! Казвай.

По отношение на вежливостта дори в Китай нямаше да се справят така добре като него.

— Исках да те попитам дали утре, да кажем към осем, може да се видим в полицейското управление? Открих нещо важно.

— Какво?

— Връзката между Грифо и Санфилипо.

Чу Мими как си поемаше въздух като човек, който току-що е получил юмрук в корема. След това Ауджело, заеквайки, каза:

— Къ… къде си? Веднага ще дойда при теб.

— У дома съм. Но Ингрид е тук.

— Ааа… Моля те, въпреки това изстискай информация от нея, макар че може би след всичко, което ми каза, хипотезата с изневярата вече няма голяма тежест.

— Слушай, не казвай на никого къде съм. Сега ще си изключа телефона.

— Разбирам, разбирам… — каза съучастнически Ауджело.

Отиде да си полегне, куцукайки. Трябваше му близо четвърт час, за да успее да намери удобна поза за тялото си. Затвори очи, но веднага ги отвори — ама не беше ли поканил Ингрид на вечеря? Ами сега как щеше отново да се облече, да се изправи на крака и да излезе, за да отидат на ресторант?

Думата ресторант предизвика незабавното усещане за празнота в стомаха му. Откога не беше ял? Изправи се и отиде в кухнята. В хладилника се мъдреше дълбока чиния, пълна с барбуни в сладко-кисел сос. Върна се ободрен, за да си легне. Тъкмо заспиваше, когато чу входната врата да се отваря.

— Веднага се връщам — каза Ингрид от трапезарията.

Влезе след няколко минути, като държеше в ръцете си флаконче, ластичен бинт и още рула бинтове. Остави всичко върху нощното шкафче.

— Сега ще ти се реванширам — каза.

— За какво? — попита я Монталбано.