Андреа Камиллери - Екскурзия в Тиндари

— Благодаря и моля да ме извините за безпокойството — каза вежливо комисарят, ставайки.

— Защо ви интересува този обор? — попита старицата, която също се изправи.

Монталбано се поколеба, трябваше да намери някакво добро оправдание.

Но госпожица Баери продължи:

— Питам ви, защото сте вторият човек, който се интересува от него.

Комисарят седна отново, а също и госпожица Баери.

— Кога е било това?

— Ден след погребението на клетата Джулиана, когато сестра й и нейният съпруг все още бяха тук. Спяха в стаята в дъното.

— Ще ми обясните ли как е станало?

— Напълно ми беше изхвръкнало от главата, сега се сетих, защото се заговорихме. И така, в деня след погребението, беше почти време за ядене, звънна телефонът и аз отидох да се обадя. Беше някакъв мъж, каза ми, че е заинтересуван от обора и земята. Попитах го дали е разбрал, че клетата Джулиана е мъртва, а той ми отговори, че не знае. Попита ме с кого може да разговаря по този въпрос. Тогава му дадох съпруга на Маргерита, защото жена му беше наследницата.

— Чухте ли ги какво си казаха?

— Не, той излезе извън стаята.

— Онзи, който се обади, как каза, че се казва?

— Може и да е казал, но вече не си спомням.

— След това господин Алфонсо говори ли със съпругата си във ваше присъствие за телефонния разговор?

— Когато влезе в кухнята и Маргерита го попита с кого е разговарял, той й отговори, че е бил някой си от Вигата, който живеел в тяхната кооперация. И не обясни нищо друго. Право в десетката! Монталбано скочи на крака.

— Трябва да тръгвам, благодаря ви и още веднъж извинете — каза, отправяйки се към вратата.

— Ще ми задоволите ли любопитството? — попита го госпожица Баери, клатушкайки се след него. — Защо за тези неща не попитате Алфонсо?

— Кой Алфонсо? — каза Монталбано, който вече беше отворил вратата.

— Как кой Алфонсо? Съпругът на Маргерита.

Исусе! Тя не знаеше нищо за убийствата! Със сигурност нямаше телевизор и не четеше вестници.

— Ще го попитам — увери я комисарят вече от стълбището.

Спря се при първата телефонна кабина, която видя, слезе, напъха се в нея, но забеляза, че проблясваше червената светлинка. Телефонът не работеше. Забеляза още една, но телефонът и в нея беше повреден.

Изруга, знаейки, че добрата работа, която беше свършил до този момент, сега започваше да се закучва от малките препятствия, които винаги бяха предвестник на по-големи. От третата кабина най-накрая успя да се обади в полицейското управление.

— А, комисерийо, комисерийо! Къде се скрихте? Цяла сутрин ви…

— Катаре, след това ще ми разправяш. Можеш ли да ми кажеш къде се намира Мавъра?

Първо мълчание, а после смях, който трябваше да е подигравателен.

— Комисерийо, как да се разбере? Не знаете ли как сме се омешали във Вигата? Пълни сме с коногоанци, сме пълни.

— Прехвърли ме веднага на Фацио.

Коногоанци? Поразени от травматично увреждане на коногото? А какво е коного?

— Кажете, комисарю.

— Фацио, знаеш ли къде се намира местността Мавъра?

— Само момент, комисарю.

Фацио вкара в действие мозъка си, който беше като компютър. В главата му освен другите неща имаше и подробна карта на територията на Вигата.

— Комисарю, край Монтесерато е.

— Обясни ми как се стига дотам.

Фацио го упъти. А после каза:

— Съжалявам, но Катарела настоява да говори с вас. Откъде се обаждате?

— От Трапани.

— И какво правите в Трапани?

— След това ще ти кажа. Дай ми Катарела.

— Ало, комисерийо? Исках да ви съобщя, че тази сутрин…

— Катаре, какви са тези коногоанци?

— Африканците от Коного, комисерийо. Как се казват? Конголайци ли?

Окачи слушалката и потегли отново, спря пред голям железарски магазин на самообслужване. Купи си железен лост, длето, големи клещи, чук и ножовка. Когато отиде да плати, касиерката, красиво мургаво момиче, му се усмихна:

— Добър удар — каза.

Нямаше желание да й отговори. Излезе и се качи в колата. След малко реши да си погледне часовника.

Беше почти два часът и го мъчеше вълчи глад. Пред една гостилница, на чиято табела пишеше „При Борбоне“, имаше спрени няколко големи камиона. Значи, там се ядеше добре. В него се проведе кратка, но свирепа борба между ангела и дявола. Победи ангелът. Продължи към Вигата.

— Дори един сандвич? — чу дявола, който го питаше с хленчещ глас.

— Не.

Наричаха го Монтесерато, хълмиста верига, достатъчно висока, която разделяше Монтелуза от Вигата. Тръгваше почти от морето и продължаваше пет или шест километра към полята във вътрешността. Върху последния й хребет се издигаше стар голям чифлик. Беше изолирано място. И такова си беше останало, въпреки че във времената на разточително строителство на обществени съоръжения и сгради, в отчаяното търсене на места, които да оправдаят пътища, мостове, надлези или тунели, го бяха свързали с една асфалтова лента към междуградския път Вигата — Монтелуза. За Монтесерато му говори преди няколко години старият училищен директор Бурджо. Беше му разказал, че през четирийсет и четвърта година ходил на излет в Монтесерато със свой американски приятел, журналист, с когото веднага си били допаднали. Вървели с часове из полята, след това започнали да се катерят, почивайки си от време на време. Когато чифликът вече се разгърнал пред очите им, обграден от високи зидове, били спрени от две кучета, каквито както директорът, така и американецът никога дотогава не били виждали. Те били с тяло на хрътка, но с много къса и завита като на прасе опашка, дълги уши като на ловджийските породи и свиреп поглед. Песовете буквално ги обездвижили и щом се помръднели, веднага започвали да ръмжат. Най-накрая минал на кон някакъв човек от чифлика, който ги придружил. Главата на семейството ги завел да разгледат останките на древен манастир. Там директорът и американецът видели върху влажна и намираща се в окаяно състояние стена една изключителна фреска на Рождеството. Все още можело да се разчете и годината: хиляда четиристотин и десета. Върху нея били изобразени и три кучета, напълно еднакви с тези, които ги спрели на идване. Много години след това, при построяването на асфалтирания път, директорът поискал да се върне. Манастирските руини вече ги нямало, а на тяхно място се ширел огромен гараж. Може би стената с фреската е била разрушена. Около гаража все още се намирали късчета от цветната мазилка.