Андреа Камиллери - Екскурзия в Тиндари

Намери параклисчето, за което го беше предупредил Фацио, а десет метра след него започваше селски път, който се спускаше по хълма.

— Много е стръмен, внимавайте! — беше казал Фацио.

Какво ти стръмен! На места ставаше перпендикулярен. Монталбано напредваше бавно. Когато стигна до средата на склона, спря, слезе и погледна от ръба на пътя. Панорамата, която се ширна пред очите му, можеше да бъде според вкуса на този, който я наблюдаваше, отвратителна или много красива. Нямаше дървета, нямаше и други къщи освен тази сто метра по-надолу, на която се виждаше покривът. Земята беше необработваема. Изоставена сама на себе си, беше родила изключително разнообразие от диви растения. Малката къщурка беше напълно погребана сред високата трева, с изключение само на покрива, очевидно скоро ремонтиран, и непокътнатите й водостоци. Монталбано забеляза със странно усещане и електрическите и телефонните кабели, които, тръгвайки от някаква далечна и невидима точка, свършваха във вътрешността на бившия обор. Не се вписваха в този пейзаж, който, изглежда, е бил винаги такъв, още от самото начало.

Вляво на едно място от селския път заради многократно преминаване напред-назад на някаква кола се бяха оформили коловози във високата трева. Отиваха право към поправената скоро врата на бившия обор, направена вече от солидно дърво и снабдена с две ключалки. Върху нея имаше и две халки, през които беше промушена верига, като тези за заключване на моторчетата, която придържаше огромния катинар. До вратата се мъдреше укрепено с желязна решетка прозорче, толкова малко, че през него не би могло да се промуши дори петгодишно дете. През пръчките се виждаше боядисаното в черно стъкло, което хем не позволяваше да се вижда какво става вътре, хем през нощта пречеше на светлината да се процежда навън.

Пред Монталбано се очертаха два пътя, по които да поеме — да се върне във Вигата и да поиска подкрепление или да се прави на разбивач на врати въпреки убедеността си за дългата и уморителна работа, която го очаква. Естествено, избра втория. Свали си сакото, взе ножовката, която, за щастие, беше купил от Трапани, и започна да реже веригата. След четвърт час ръката започна да го наболява. След около още половин час болката се разпростря в едната половина на гърдите му. След още един час разкъса веригата с помощта на железния лост и клещите. Беше плувнал в пот. Свали си ризата и я просна върху тревата с надеждата да поизсъхне малко. Седна в колата, за да си почине, но нямаше желание дори цигара да запали. Когато се почувства отпочинал, подхвана една от двете ключалки с връзката шперцове, които винаги носеше със себе си. Суети се около половин час, след което се убеди, че няма как да стане. С втората ключалка също не постигна никакъв резултат. Мина му през ума идея, която първоначално му се стори гениална. Отвори жабката на колата, грабна пистолета, вкара патрон в цевта, прицели се и стреля в по-високата от двете ключалки. Куршумът порази целта, отскочи в метала и облиза хълбока на Монталбано точно където преди години беше ранен. Единственият ефект от изстрела беше, че деформира отвора, в който влизаше ключът. Попържвайки всички светци по азбучен ред, комисарят върна пистолета на мястото му. Как така полицаите в американските филми винаги успяваха да отворят вратите по този начин? Свали си потника и го просна до ризата. Снабден с чук и длето, започна да дълбае по дървенията на вратата около ключалката, в която беше стрелял. След час реши, че е издълбал достатъчно и като побутне вратата с рамо, тя със сигурност ще се отвори. Отстъпи три крачки назад, засили се и я блъсна, но вратата дори не се помръдна. От удара болката в рамото и гърдите му се оказа толкова силна, че му потекоха сълзи. Защо ли тази пущина не се отваря? Разбира се, мина му през ума, че преди да започне да блъска вратата с рамо, трябваше да доведе и втората ключалка до състоянието на първата. Подгизналите му от пот панталони го дразнеха. Свали ги и ги простря и тях до ризата и потника. След още един час и втората ключалка се намираше в окаяно състояние. Рамото му се беше подуло и пулсираше. Опита с чука и железния лост. Необяснимо защо, но вратата не поддаваше. Изведнъж го обзе неудържима ярост и точно като в анимационните филмчета за Доналд Дък, започна да й нанася ритници и крошета, крещейки като луд. Куцайки, се върна при колата си. Левият крак го болеше, свали си и обувките. В този момент чу шум. Вратата, отново като в мултипликационен филм, беше решила сама да се предаде, падайки навътре в стаята. Монталбано се втурна нататък. Бившият обор, белосан и измазан, беше напълно празен. Нито мебел, нито къс хартия, нищо, ама нищо, като че ли никога не е бил използван. Единствено в долната част на стените имаше инсталирани множество електрически контакти и телефонни розетки. Комисарят остана да се взира в тази празнота и нищо не проумяваше. След това с настъпването на мрака реши да си тръгне. Хвана вратата и я подпря на касата, събра потника, ризата и панталоните си, захвърляйки ги на задната седалка, облече си само сакото и пускайки фаровете, потегли към Маринела, като се надяваше, че по пътя никой няма да го спре. Както беше казал онзи съпруг: „Изгубена нощ и женска рожба“.