Андреа Камиллери - Екскурзия в Тиндари

Два милиона на месец. Горе-долу колкото печели дребен чиновник, достигнал края на кариерата си. А Алфонсо Грифо беше пенсионер отдавна и живееше със своята и тази на съпругата му пенсия. Или по-скоро беше живял, защото от две години получаваше значителна помощ. Два милиона на месец. Макар че от друга гледна точка това беше смешна сума. Като например, ако се отнасяше за някакво постоянно изнудване. А пък какъвто и скъперник да е бил Алфонсо Грифо, както от страх, така и от липса на фантазия, дори и да предположим, че не е имал и никакви морални скрупули, никога не би му хрумнало да изнудва някого. Два милиона на месец. Като подставено лице на някого, както беше предположил преди това? Но обикновено на подставеното лице му се плаща наведнъж или участва в печалбата, а не получава сумата като месечни отчисления. Два милиона на месец. В определен смисъл точно незначителността на сумата беше тази, която комплицираше нещата. Но редовността на плащанията навяваше на някаква мисъл. Идея, която започваше да се оформя в главата на комисаря. Имаше едно съвпадение, което интригуваше.

Спря пред общината и влезе в отдел „Гражданско състояние“. Познаваше се с отговорника, господин Кризафули.

— Имам нужда от информация.

— Кажете, комисарю.

— Ако някой, който е роден във Вигата, умре в друго населено място, уведомяват ли ви за смъртта му?

— Има специално разпореждане за това — отговори уклончиво господин Кризафули.

— Спазва ли се?

— Обикновено — да. Но, вижте, трябва време. Знаете как се задвижват тези неща. Трябва да ви кажа обаче, че ако смъртта е настъпила в чужбина, направо забрави. Освен ако някой роднина не се заеме лично да…

— Не, лицето, което ме интересува, е починало в Трапани.

— Кога?

— Преди повече от две години.

— Как се е казвал?

— Джулиана ди Стефано.

— Веднага ще видим.

Господин Кризафули написа нещо на компютъра, който се виждаше в единия ъгъл на стаята, след това повдигна очи, за да погледне Монталбано.

— Оказва се, че е умряла в Трапани на шести май 1997 година.

— Написано ли е къде е живяла?

— Не. Но ако искате, след пет минути ще мога да ви кажа.

И на това място господин Кризафули направи нещо странно. Отиде на бюрото си, отвори чекмеджето, извади малка метална бутилка, отвинти капачката, изпи една глътка, затвори я и остави бутилчицата на видно място. След това се върна, за да продължи с компютъра. С оглед на това, че пепелникът върху масичката беше пълен с угарки от пура, чиято миризма се беше просмукала в стаята, комисарят си запали цигара. Току-що я беше загасил, когато чиновникът му съобщи полугласно:

— Намерих го. Живяла е на улица „Либерта“ 12.

Зле ли се беше почувствал? Монталбано искаше да го попита, но не успя да го направи навреме. Господин Кризафули се върна тичешком на бюрото си, грабна шишенцето и отпи още една глътка.

— Коняк е — обясни той. — След два месеца излизам в пенсия.

Комисарят го погледна въпросително, не разбираше каква е връзката.

— Аз съм чиновник от старата гвардия — каза господин Кризафули — и всеки път, когато трябва да направя някаква справка с голяма бързина, за която преди бяха нужни месеци, ми се завива свят.

За да пристигне в Трапани на улица „Либерта“, му трябваха два часа и половина. На номер дванайсет имаше малка сграда на три етажа, заобиколена от добре поддържана градинка. Давиде Грифо му беше обяснил, че апартаментът, в който е живяла леля му Джулиана, е бил купен от нея. Но може би след смъртта й е препродаден на хора, които дори не я познаваха, а сумата от продажбата почти със сигурност беше отишла за някое благочестиво дело. Отстрани до заключената градинска врата имаше домофон само с три имена върху него. Изглежда, апартаментите бяха доста големи. Натисна най-горното копче, където беше написано „Каваларо“. Отговори му женски глас:

— Да?

— Госпожо, извинете ме. Нуждая се от информация, отнасяща се до покойната госпожа Джулиана ди Стефано.

— Позвънете на апартамент две, копчето в средата.

Встрани от него на картонче беше написано „Баери“.

— Ау, какво е това нетърпение? Кой е? — каза друг женски глас, този път на старица, когато комисарят вече беше загубил търпение, тъй като беше звънял три пъти без никакъв отговор.

— Казвам се Монталбано.

— И какво искате?

— Бих искал да ви попитам нещо за госпожица Джулиана ди Стефано.

— Питайте.

— Така, по домофона ли?

— Защо, нещо дълго ли е?