Андреа Камиллери - Екскурзия в Тиндари

— Не сме ли вече?

— Не. Като женени сме.

— Съгласна съм. Тогава как да започнем?

— Така: Ливия, обичам те. А ти?

— Аз също. Лека нощ, любов моя.

— Лека нощ.

Затвори. Сега можеше да се натъпче с капонатата без страх от други телефонни обаждания.

Събуди се в шест след нощ, прекарана в дълбок сън, но без сънища, от което му се стори, отваряйки очи, че се намира все още в същата поза, в която беше, когато си легна. Утрото, разбира се, не пращеше от безусловна веселост, разпръснатите облаци навяваха мисълта за овце, които очакват стадото им да се събере, но ясно се виждаше, че то няма намерение да му носи ударни дози лошо настроение. Нахлузи панталоните си, излезе на верандата и бос отиде да си направи разходка по брега на морето. Свежият въздух прочисти кожата, дробовете и мислите му. Върна се вкъщи, избръсна се и се пъхна под душа.

По време на всяко разследване, с което се сблъскваше, имаше ден, по-точно момент от определен ден, в който някакво необяснимо физическо състояние — щастливата лекота при кръстосването на мислите и хармоничното сцепление на мускулите, му даваше увереността, че може да се движи по улицата със затворени очи, без да се спъне или да се сблъска с нещо или някого. Както понякога се случва в света на сънищата. Този миг продължаваше съвсем кратко, но беше достатъчен. Вече го знаеше от опит, беше като повратна точка, знак за близка развръзка. От този момент нататък всяка част от пъзела, каквото е разследването, щеше да си отиде сама на правилното място, без усилия, достатъчно беше само да го поискаш. Започваше да го желае, докато беше под душа, въпреки че в интерес на истината все още много неща, дори по-голямата част от тях оставаха неясни.

Беше осем и четвърт, когато с колата си пристигна пред полицейското управление, намали скоростта, за да паркира, но след това размисли и продължи към улица „Кавур“. Портиерката го погледна лошо и дори не го поздрави. Току-що беше приключила с миенето на пода във входа и сега обувките на комисаря пак щяха да изцапат всичко. Давиде Грифо вече изглеждаше не толкова прежълтял, беше започнал леко да се посъвзема. Не показа учудване, че вижда Монталбано, и веднага му предложи чаша току-що направено кафе.

— Намерихте ли нещо?

— Нищо — каза Грифо. — Макар че прегледах навсякъде. Няма я спестовната книжка, няма и нищо написано черно на бяло, което да обяснява двата милиона на месец, получавани от татко.

— Господин Грифо, имам нужда от помощта ви, за да си припомня някои неща.

— На ваше разположение съм.

— Май ми бяхте казвали, че баща ви няма близки роднини.

— Вярно е. Имал е брат, забравил съм дори как се казва, който е умрял по време на американските бомбардировки през четирийсет и трета година.

— Майка ви обаче е имала.

— Точно така, брат и сестра. Брат й, вуйчо Марио, живее в Комизо и има син, който работи в Сидни. Помните ли, че говорихме за това? Вие ме попитахте…

— Спомням си — прекъсна го комисарят.

— Сестра й, леля Джулиана, живееше в Трапани, където отишла да работи като учителка. Останала стара мома и никога не поискала да се омъжи. Но нито мама, нито вуйчо Марио поддържаха връзка с нея. Може би с мама се бяха посближили малко през последните години, затова и родителите ми отидоха да я видят два дни преди да почине. Останаха в Трапани почти цяла седмица.

— Знаете ли защо майка ви и брат й са се държали студено с Джулиана?

— Дядо и баба на смъртния си одър оставят малкото, което са притежавали, на тази своя дъщеря, като на практика лишават от наследство другите двама.

— Майка ви споменавала ли ви е някога каква е била причината за…

— Споменавала ми е нещо. Изглежда, дядо и баба са се почувствали изоставени от мама и вуйчо Марио. Но, вижте, мама се омъжила много млада, а вуйчо отишъл да работи извън дома си, когато още не бил навършил шестнайсет години. С родителите им останала само леля Джулиана. Веднага щом дядо и баба умират, първо си отива баба, леля Джулиана продала това, което имала тук, и се преместила в Трапани.

— Кога е умряла?

— Не мога да ви кажа с точност. Но поне преди две години.

— Знаете ли къде е живяла в Трапани?

— Не. Тук у дома не открих нищо, което да се отнася за леля Джулиана. Знам обаче, че домът й в Трапани е бил неин, защото го е купила.

— Последен въпрос: какво е моминското име на майка ви?

— Ди Стефано. Маргерита ди Стефано.

Това му беше хубавото на Давиде Грифо, че не се разпростираше в отговорите и икономисваше въпросите.