Андреа Камиллери - Екскурзия в Тиндари

— Би било по-добре, ако…

— Сега ще ви отворя — каза старческият глас. — А вие ще направите каквото ви казвам. Веднага щом вратата се отвори, влизате и спирате по средата на алеята. Ако не направите така, няма да ви отворя входната врата.

— Добре — каза примирено комисарят.

Спря се в средата на алеята и не знаеше какво да прави. След това видя капаците на един балкон да се отварят и там се появи старица с кок, цялата облечена в черно, с бинокъл в ръка. Приближи го до очите си и огледа внимателно Монталбано, който през това време, необяснимо защо, се изчервяваше и имаше чувството, че е гол. Старицата се прибра, затвори капаците и не след дълго се чу металическото изщракване на входната врата, която се отвори. Естествено, нямаше асансьор. На втория етаж вратата, на която беше написано „Баери“, беше затворена. Каква ли проверка още го очакваше?

— Как казахте, че се казвате? — попита го гласът от другата страна на вратата.

— Монталбано.

— Какъв занаят имате?

Ако й кажеше, че е комисар от полицията, възрастната жена щеше да получи някой удар.

— Чиновник в министерство.

— Имате ли документ?

— Да.

— Пъхнете го под вратата.

Въоръжен с юнашко търпение, комисарят се подчини. Минаха пет минути в пълна тишина.

— Сега ще ви отворя — каза старицата.

Едва тогава комисарят с ужас забеляза, че на вратата имаше четири ключалки. Като със сигурност от вътрешната й страна имаше както резе, така и верига. След десетина минути и различни шумове вратата се отвори и Монталбано осъществи влизането си в дом Баери. Беше поканен да се настани в просторен хол с тъмни и потискащи масивни мебели.

— Казвам се Асунта Баери — започна старицата, — а от документа ви се оказа, че сте от полицията.

— Точно така.

— За мен е удоволствие — каза иронично госпожа (или госпожица) Баери.

Монталбано дори не гъкна.

— Крадците и убийците правят каквото си поискат, а полицията — с оправданието, че поддържа реда — ходи по игрищата за футбол, за да гледа мачове! Или пък охранява сенатор Ардоли, който изобщо няма нужда от полицейски ескорт, защото е достатъчно някой да го погледне в лицето и ще умре от страх!

— Госпожо, аз…

— Госпожица.

— Госпожице Баери, обезпокоих ви, за да поговорим за госпожица Джулиана ди Стефано. Този апартамент е бил неин, нали?

— Да, господине.

— От нея ли сте го купили? — Ама че израз употреби! Поправи се: — От покойната ли?

— Не съм купувала нищо! Покойната, както вие я наричате, ми го завеща! От трийсет и две години живеех с нея. Дори й плащах наем. Малък, но плащах.

— В завещанието имаше ли и нещо друго?

— Значи, не сте от полицията, а от данъчното! Да, господине, остави ми и друг апартамент, който обаче е твърде малък. Давам го под наем.

— А на останалите? На другите оставила ли е нещо?

— Какви други?

— Хм, откъде да знам, някакви роднини…

— Остави нещичко на сестра си, с която се сдобриха, след като дълги години не си говореха.

— Знаете ли какво е това „нещичко“?

— Разбира се, че знам! Завещанието го направи пред мен и дори имам копие от него. На сестра си остави обор и салма 20 20 Salma на италиански означава „труп“, но на сицилиански диалект е мярка за повърхнина. — Б.пр. . Малко нещо, така, колкото за спомен.

Монталбано остана като гръмнат. Можеше ли да се оставят трупове в наследство? Следващите думи на госпожица Баери изясниха недоразумението.

— Не, дори по-малко. Вие знаете ли на колко квадратни метра отговаря една салма земя?

— Наистина не бих могъл да знам — каза комисарят, съвземайки се.

— Когато Джулиана си тръгнала от Вигата, за да дойде тук, не е успяла да продаде нито обора, нито земята, които, изглежда, са в някаква падина. И когато направи завещанието си, реши да остави тези неща на сестра си. Стойността им е почти никаква.

— Знаете ли къде точно се намира оборът?

— Не.

— Но в завещанието би трябвало да е уточнено. А вие ми казахте, че имате копие от него.

— О, света Богородичке! Какво искате, да започна да го търся ли?

— Ако е възможно…

Старицата се изправи, мърморейки, излезе от стаята и се върна след по-малко от минута. Знаела е много добре къде се намира завещанието. Подаде му го неучтиво. Монталбано го погледна и най-накрая откри това, което го интересуваше.

Оборът беше упоменат като „селска постройка само с едно помещение“, с размерите на куб, на който всяка от страните беше четири метра. Приблизително с хиляда метра прилежаща земя. Малко, както беше казала госпожица Баери. Постройката се извисяваше в местност, наречена Мавъра.