Андреа Камиллери - Екскурзия в Тиндари

— Кога ще се видиш с Ингрид?

— Утре вечер. Но ти утре сутринта се опитай да събереш сведения за доктор Еудженио Иняцио Ингро, онзи, който прави трансплантациите. Не ме интересуват писанията във вестниците, а другата информация, която тихомълком се разпространява.

— В Монтелуза има един човек, който ми е приятел и го познава добре. Ще отида да го намеря под някакъв предлог.

— Мими, моля те, действай с кадифени ръкавици. На никого не трябва дори да му мине през ума, че се интересуваме от доктора и от неговата дълбоко уважавана съпруга Ваня Титулеску.

Мими, обиден, нацупи устните си:

— Ти за глупак ли ме вземаш?

Веднага щом отвори хладилника, я видя.

Капонатата! Ароматна, цветна, изобилна, изпълваше дълбоката чиния, в която имаше порции поне за четирима. Домашната помощница Аделина не му я беше приготвяла с месеци. Хлябът в найлоновия плик беше пресен, купен сутринта. Съвсем естествено и спонтанно устата му се изпълни със звуците на триумфалния марш от „Аида“. Припявайки си, отвори балконската врата, след като запали лампата на верандата. Да, нощта беше прохладна, но позволяваше да се вечеря навън. Подреди масата, занесе отвън ястието, виното, хляба и седна. Звънна телефонът. Покри чинията с хартиена салфетка и отиде да се обади.

— Ало? Комисар Монталбано? Адвокат Гутадауро съм.

Очакваше обаждането, беше готов дори топките си да заложи заради това.

— Кажете, адвокате.

— Преди всичко ви моля да приемете извиненията ми, че съм принуден да ви звъня по това време.

— Принуден? От кого?

— От обстоятелствата, комисарю.

Твърде лукав беше този адвокат.

— И какви са тези обстоятелства?

— Моят обезпокоен клиент и приятел.

Не искаше да изрича по телефона името на Балдучо Синагра точно сега, когато по средата им се намираше един все още неизстинал мъртвец?

— Ах, да? И защо?

— Ех… от вчера няма известия от внука си.

От вчера? Балдучо Синагра продължаваше да се презастрахова.

— Кой внук? Изгнаникът ли?

— Изгнаник? — повтори адвокат Гутадауро, искрено смаян.

— Не се учудвайте, адвокате. Днес изгнаник или укриващ се от правосъдието означава едно и също. Или поне така се опитват да ни внушат.

— Да, същият — каза адвокатът, все още поразен.

— Как е успявал да получава известия от внука си, след като той се е укривал?

С негодника трябва да си негодник и половина.

— Ех… Знаете как е, общи приятели, преминаващи хора…

— Разбирам. Аз какво общо имам?

— Нищо — побърза да уточни Гутадауро. И повтори, произнасяйки отчетливо думите: — Вие нямате абсолютно нищо общо.

Посланието беше получено. Балдучо Синагра го уведомяваше, че е приел съвета му, изпратен по отец Кручила, и че за убийството на Япикину нямаше да се чуе нито дума, Япикину можеше дори никога да не се е раждал, освен за онези, които беше убил.

— Адвокате, защо се чувствате задължен да ме уведомите за притесненията на вашия клиент и приятел?

— Ех, беше само за да ви кажа, че въпреки пронизващата тревога, която изпитва моят клиент и приятел, мислеше за вас.

— За мен? — наежи се Монталбано.

— Да. Натовари ме да ви изпратя един плик. Казва, че вътре има нещо, което би ви заинтересувало.

— Слушайте, адвокате. Отивам да си лягам, имах тежък ден.

— Разбирам ви много добре.

По дяволите, този адвокат на подбив ли го вземаше!

— Плика ми го донесете утре сутринта в полицейското управление. Лека нощ.

Затвори. Върна се на верандата, но размисли. Влезе в стаята, вдигна слушалката и набра някакъв номер.

— Ливия, любов моя, как си?

От другата страна на линията имаше само тишина.

— Ливия?

— О, боже, Салво, какво става? Защо ми се обаждаш?

— А защо да не ти се обаждам?

— Защото ти го правиш само когато имаш някаква неприятност.

— Ти пък!

— Не, не е така. Ако нямаш неприятности, винаги аз съм тази, която първа те търси.

— Така е, имаш право, извини ме.

— Какво искаше да ми кажеш?

— Че дълго размишлявах за връзката ни. — Монталбано чу отчетливо как Ливия затаи дъх, но не каза нищо. А той продължи: — Дадох си сметка, че често и с удоволствие се караме. Като съпрузи, които са женени отдавна и са принудени да понасят изхабеното си вече съжителство. При нас хубавото е, че не живеем на едно и също място.

— Продължавай — каза полугласно Ливия.

— Тогава си казах: защо да не започнем всичко отначало?

— Не те разбирам. Какво имаш предвид?

— Ливия, какво ще кажеш, ако се сгодим?