Андреа Камиллери - Екскурзия в Тиндари

Не последва отговор. Комисарят пристъпи леко напред, спокоен, все едно се разхождаше. На около три метра от вратата спря отново и каза с глас, само малко по-силен от нормалното:

— Япикину! Сега влизам. Така ще можем да поговорим на спокойствие.

Никой не отговори, никой не се помръдна. Монталбано вдигна ръцете си нагоре и влезе в къщата. Беше тъмно като в рог и той се отмести малко встрани, за да не се открои в очертанието на вратата. И тогава долови миризмата, която много пъти беше усещал и от която всеки път чувстваше, че леко започва да му се гади. Преди още да запали лампата, знаеше какво щеше да види. Япикину лежеше в средата на стаята с прерязано гърло върху онова, което изглеждаше като червено одеяло, но всъщност беше кръвта му. Изглежда, го бяха изненадали, докато е обръщал гръб на своя убиец.

— Салво! Салво! Какво става?

Беше гласът на Мими Ауджело. Показа се на вратата.

— Фацио! Гало! Мими! Елате!

Пристигнаха тичешком, със задъхания свещеник подир тях. При гледката на Япикину се вцепениха. Първият помръднал беше отец Кручила, който коленичи до убития, нехаещ за кръвта, която цапаше расото му, благослови го и започна да мърмори някакви молитви. Мими обаче докосна челото на мъртвия.

— Трябва да са го убили преди не повече от час-два.

— А сега какво ще правим? — попита Фацио.

— Качвайте се и тримата в едната кола и си тръгвайте. На мен ми оставете другата, ще остана да поговоря малко с отчето. Никога не сме били в тази къща и никога не сме виждали мъртвия Япикину. Освен това тук сме в нарушение, защото е извън нашата територия. И може да си имаме разправии.

— Обаче… — опита се да каже Ауджело.

— По дяволите, обаче! Ще се видим по-късно в полицейското управление.

Подчиниха се неохотно и излязоха като пребити кучета. Комисарят ги чу да си шушукат забързано, докато се отдалечават. Отчето се беше вглъбил в молитвите си. Имаше доста да декламира „Аве Мария“ и „Отче наш“ с цялата тежест от убийства, която Япикину носеше върху себе си, където и да се рееше в този момент. Монталбано се покачи по каменните стълби, които водеха към горната стая, и запали лампата. Видя две походни легла само с матраци върху тях, нощно шкафче помежду им, гардероб в лошо състояние и два дървени стола. В единия ъгъл имаше малък олтар, направен от масичка, покрита с бяла бродирана покривка. В него бяха поставени три статуетки: Дева Мария, Пресветото сърце Исусово и Свети Калоджеро. Пред всяка статуетка блещукаше запалено кандилце. Япикину е бил религиозен младеж, както твърдеше дядо му Балдучо, вярно е и това, че е имал и духовен наставник. Само че както младежът, така и отчето бъркаха суеверието с религията. Както впрочем и по-голямата част от сицилианците. Комисарят си спомни, че беше виждал веднъж една недодялана картинка от първите години на века, оставена в дар пред някакъв светец. На нея беше изобразен селянин, който бягаше, следван от двама карабинери с пера на шапките. Отгоре вдясно Богородица се издигаше над облаците, посочвайки на беглеца правилния път, който да следва. От надписа се четеше текстът: „Защото избягах от строгостта на закона“.

На едно от двете походни легла беше сложен напряко автомат „Калашников“. Загаси лампата, слезе, взе един от двата стола и седна.

— Отче Кручила…

Свещеникът, който все още продължаваше да се моли, трепна и повдигна поглед.

— Да?

— Вземете стол и седнете, трябва да поговорим.

Отчето се подчини. Лицето му се беше наляло с кръв и се потеше.

— Как ще съобщя тази новина на дон Балдучо?

— Няма да се налага.

— Защо?

— По това време вече са го известили.

— Кой?

— Убиецът, естествено.

Отец Кручила се помъчи да го разбере. Беше се вторачил в комисаря и движеше устните си, без обаче да произнася думите. След това осъзна казаното, облещвайки очи, рипна от стола, отдръпна се назад, подхлъзна се върху кръвта, но успя да се задържи прав.

„Сега ще го тресне някой удар и ще умре“ — помисли си обезпокоен Монталбано.

— В името на Бога, какво говорите! — задъха се отчето.

— Казвам ви само как стоят нещата.

— Но Япикину го търсеха полицаите, карабинерите и спецчастите!

— Които обикновено не прерязват гърлото на онези, които търсят.

— Новата мафия ли е? Или самите Куфаро?

— Отче, не искате ли да проумеете, че и двамата сме взети на подбив от тази остроумна глава — дон Балдучо Синагра.

— Ама какви доказателства имате, за да намеквате…

— Седнете, моля ви. Искате ли малко вода?