Андреа Камиллери - Екскурзия в Тиндари

— Мислите ли, че може да има връзка?

— Между двата милиона лири на месец и убийството на вашите родители ли? Това е възможност, която трябва да се вземе под сериозно внимание. Точно затова са се погрижили спестовната книжка да изчезне, за да не си помислим за някаква причинно-следствена връзка.

— Но ако не е било заплата, тогава какво е било?

— Хм… — каза комисарят. — Ще направя предположение, но преди това трябва да ви попитам за нещо и ви моля да бъдете искрен. Баща ви за пари би ли извършил безчестие?

Давиде Грифо не отговори веднага.

— Така ми е трудно да преценя… Но мисля, че не би извършил. Макар че беше, как да кажа, уязвим.

— В какъв смисъл?

— Той и мама бяха много вкопчени в парите. И така, какво е предположението ви?

— Например баща ви да е бил подставено лице на някого, който се е занимавал с нещо незаконно.

— Татко не би го направил.

— Дори и ако нещата са му били представени като легални?

Този път Грифо не отговори. Комисарят се изправи.

— Ако ви мине през ума някакво възможно обяснение…

— Разбира се, разбира се — каза Грифо отнесено. Изпрати Монталбано до вратата. — Спомних си нещо, което мама ми каза миналата година. Бях дошъл да ги видя, а тя в момент, в който татко го нямаше, ми рече с тих глас: „Когато нас вече няма да ни има, ще получиш една хубава изненада“. Но мама, горкичката, понякога не беше с ума си. Никога повече не се върна към тази тема. А аз напълно бях забравил за това.

Като пристигна в дирекцията на полицията в Монтелуза, каза на телефониста да се обади на Чико де Чико. Нямаше никакво желание да се среща с Вани Аркуа, шефа на отдела по криминология, който беше заместил Якомуци. Взаимно си бяха антипатични. Де Чико пристигна тичешком и взе снимката.

— Мислех, че е по-зле — каза, поглеждайки я. — Катарела ми спомена, че са опитвали с компютъра, но…

— Ще успееш ли да ми извадиш номера?

— Мисля, че да, комисарю. При всички случаи още тази вечер ще ви се обадя.

— Ако не ме откриеш, остави съобщение на Катарела. Но направи така, че да го накараш да напише цифрите и буквите правилно, иначе е възможно да се окаже някой номер от Минесота.

По пътя на връщане почувства едва ли не като част от задълженията си, че трябва да направи почивка сред клоните на маслиновото дърво. Имаше нужда от пауза за размисъл, истинска, а не като тази, която политиците наричат пауза за размисъл, а всъщност изпадат в дълбока кома. Яхна като конче обичайния клон, подпря гърба си на ствола и запали цигара. Но веднага почувства, че е седнал неудобно, усещаше как възлите и шиповете досадно притискаха вътрешната страна на бедрата му. Осени го странното усещане, че маслиновото дърво не го искаше седнал там и сякаш правеше всичко възможно да го накара да смени позицията си.

— Обземат ме налудничави идеи!

Устиска още малко, но повече не можа да издържи и слезе от клона. Отиде при колата си, взе един вестник и се върна под маслиновото дърво, разгърна го и след като си свали сакото, полегна върху него.

Погледнато отдолу, от тази нова перспектива, дървото му се стори по-голямо и по-заплетено. Видя сложната система на клоните, която преди това нямаше как да забележи, седейки сред тях. В съзнанието му изникнаха някакви думи: „Има едно сарацинско маслиново дърво, голямо… с което разреших всичко“. Кой ли ги беше казал? И какво ли беше разрешило дървото? След това паметта му се проясни. Тези думи ги беше казал Пирандело на сина си няколко часа преди да умре. И се отнасяха за „Гигантите на планината“, произведението му, което беше останало недовършено.

Около половин час лежа по гръб, без изобщо да отдели поглед от дървото. И колкото повече го гледаше, толкова повече разбираше разказа му как с течение на времето се е изкривило, измъчило, как водата и вятърът година след година го бяха принудили да придобие тази форма, която не беше каприз или случайност, а следствие на природните процеси.

Очите му се втренчиха в трите големи клона, които за кратко се извисяваха почти успоредно един на друг, преди всеки от тях да се впусне в своята лична фантазия от внезапни зигзаги, обръщания назад, избуявания встрани, отклонения и арабески. Един от трите, онзи централният, изглеждаше малко по-нисък в сравнение с другите два, но със своите изкривени вейки се вкопчваше в двата по-високи клона, сякаш искаше да ги задържи свързани с него през целия участък, в който бяха заедно.

Като отмести глава и погледна с внимание, което сега беше доста по-изострено, Монталбано забеляза, че трите клона не растяха независимо един от друг, въпреки че между тях имаше малко разстояние, а започваха от едно и също място, подобно на голяма набръчкана подутина, която се надигаше от ствола.