Андреа Камиллери - Екскурзия в Тиндари

— Разпечатката е готова — съобщи му тържествено директорът.

— Може ли да я видя?

Преди да му я даде, директорът провери, че върху бюрото му все още стои подписаната от комисаря декларация.

Монталбано не разбра нищо от разпечатката — може би защото цифрата, която прочете накрая, му се стори прекалена.

— Бихте ли ми я разяснили? — каза с все същия тон, както когато ходеше на училище.

Директорът се протегна напред, на практика полягайки върху бюрото, и изтръгна възмутено листа от ръцете му.

— Всичко е твърде ясно! — каза. — От разпечатката се вижда, че пенсията на семейство Грифо възлиза на общо три милиона лири месечно, а поотделно милион и осемстотин хиляди неговата и милион и двеста хиляди нейната. Господин Грифо, когато идваше да си вземе пенсията, теглеше в брой своята за месечни нужди, но оставяше в книжката тази на съпругата си. Това беше основното движение по сметката. С някое рядко изключение, естествено.

— Дори и да се вземе предвид колко са били стиснати и пестеливи — започна да разсъждава на висок глас комисарят, — въпреки това сметката не излиза. Струва ми се, че видях да има в тази книжка почти сто милиона лири!

— Правилно сте видели. С точност деветдесет и осем милиона и триста хиляди лири. Но няма нищо необичайно.

— Не?

— Не, защото през последните две години господин Алфонсо Грифо внасяше редовно на всяко първо число от месеца винаги една и съща сума: два милиона. Общо правят четирийсет и осем милиона, които се добавят към спестяванията им.

— И откъде ги е вземал тези два милиона на месец?

— Мен не ме питайте — отвърна му обидено директорът.

— Благодаря — каза Монталбано, като стана и протегна ръката си към него.

Директорът се изправи, заобиколи бюрото си, погледна комисаря от долу нагоре и му стисна ръката.

— Може ли да ми дадете разпечатката? — попита Монталбано.

— Не — отговори нелюбезно копелето Савоя.

Комисарят излезе от кабинета му и веднага щом стъпи на тротоара, си запали цигара. Беше познал, че са се погрижили да изчезне спестовната книжка, защото тези четирийсет и осем милиона лири бяха симптомът на смъртоносната болест на семейство Грифо.

Десетина минути след като се върна в полицейското управление, пристигна и Катарела с опечалена физиономия, сякаш е преживял земетресението в Казамичола през 1883 година. Държеше снимката в ръката си и я постави на бюрото му.

— Дори и със скенера на доверения ми приятел не става. Ако искате, ще я занеса на Чико де Чико, защото онова нещо с криминолога ще бъде утре.

— Благодаря ти, Катаре, лично ще му я занеса.

„Салво, защо не се научиш да боравиш с компютъра? — беше го попитала веднъж Ливия. И беше добавила: — Знаеш ли колко проблеми ще си разрешиш!“

Но ето, междувременно компютърът не беше успял да разреши този малък проблем, а само му беше загубил времето. Обеща си да го каже на Ливия просто така, за да поддържа жива полемиката между тях.

Сложи в джоба си снимката, излезе от полицейското управление и се качи в колата. Реши обаче да мине през улица „Кавур“, преди да отиде в Монтелуза.

— Господин Грифо е горе — уведоми го портиерката.

Давиде Грифо дойде да му отвори по риза, а в ръката си държеше четка, защото почистваше апартамента.

— Имаше много прах.

Настани го да седне в трапезарията. Върху масата бяха натрупани документите, които комисарят преди малко му беше дал. Грифо забеляза погледа му.

— Имате право, комисарю. Спестовната книжка я няма. Искахте нещо да ми кажете ли?

— Да, че ходих до пощата и поисках да ми дадат информация каква е била сумата, която родителите ви са имали в книжката.

Грифо направи жест, с който сякаш искаше да каже, че дори няма смисъл да се говори за това.

— Няколко лири, нали?

— За да сме точни, деветдесет и осем милиона и триста хиляди лири.

Давиде Грифо пребледня.

— Това е някаква грешка! — заекна той.

— Никаква грешка, повярвайте ми.

Давиде Грифо усети, че колената му омекват като извара, и се строполи върху един стол.

— Как е възможно?

— Последните две години баща ви е внасял всеки месец по два милиона. Имате ли идея кой може да му е давал тези пари?

— Никаква идея нямам! Никога не са ми споменавали да имат някакви допълнителни приходи. Не мога да го проумея. Два милиона лири на месец е една добра заплата. И как е могъл баща ми да ги печели?

— Не е казано, че е било заплата.

Давиде Грифо прежълтя още повече и както беше объркан в началото, сега изглеждаше очевидно изплашен.