Андреа Камиллери - Екскурзия в Тиндари

— Откога са женени?

— От пет години.

— Ще ми кажеш ли кой е съпругът й? Или искаш да ми разкриваш историята на порции?

— Професор доктор Еудженио Иняцио Ингро, магьосникът по трансплантации.

Известно име, появяваше се по вестниците и по телевизията. Монталбано се опита да възкреси спомена си за него. В съзнанието му се появи мътната картина на висок, елегантен и несловоохотлив мъж. Наистина беше считан за хирург с вълшебни ръце, канеха го да оперира из цяла Европа. Имаше си и собствена клиника в Монтелуза, където беше роден и все още пребиваваше.

— Имат ли деца?

— Не.

— Извинявай, Мими, но цялата тази информация тази сутрин ли я събра, след като изгледа лентата?

Мими се усмихна.

— Не, поинтересувах се, след като се убедих, че жената от писмата е тя. Лентата беше само потвърждение.

— Какво друго знаеш?

— Че тук, в нашия край, и по-точно между Вигата и Сантоли, имат вила край морето с малък частен плаж. Разбира се, същата, в която са направили записа, възползвайки се от някое пътуване на съпруга й извън Монтелуза.

— Той ревнив ли е?

— Да. Но не прекалено. Може би защото не събрах клюки за нея, че му слага рога. Тя и Санфилипо са се оказали много дискретни, за да не излезе наяве нищо за връзката им.

— Ще ти задам един по-конкретен въпрос, Мими. Професор Ингро способен ли е да убие или да накара да убият любовника на съпругата му, ако разбере за изневярата?

— Защо се обръщаш към мен? Това е въпрос, който би трябвало да зададеш на Ингрид, която й е приятелка. Впрочем кога ще се видиш с нея?

— Бяхме се уговорили за тази вечер, но трябваше да го отложа.

— Ах, да, спомена ми за някаква важна работа, нещо, което трябвало да свършим на здрачаване. За какво се отнася?

— Сега ще ти кажа. Касетата я остави тук, при мен.

— Искаш да я покажеш на шведката ли?

— Разбира се. И така, приключвайки временно случая, ти какво мислиш за убийството на Нене Санфилипо?

— Какво трябва да мисля, Салво? По-ясно от това! Професор Ингро разбира по някакъв начин за любовната интрига и поръчва убийството на младежа.

— А защо не и нейното?

— Защото е щяло да стане огромен скандал, международен. А той не може да слага петна върху личния си живот, защото това може да доведе до намаляване на печалбите му.

— Не е ли богат?

— Много е богат. Поне би могъл да бъде, ако не страдаше от мания, която да му изяжда купища пари.

— Играе комар ли?

— Не, не играе. Може би само на Коледа на „Черен Петър“. Манията му са картините. Говорят, че в сейфовете на много банки са оставени картини, негова собственост, които са с огромна стойност. Не може да се владее пред картина, която му харесва. В състояние е дори да плати на някого, за да му я открадне. Злите езици разказват, че ако собственикът на някое платно на Дега му предложи размяна със съпругата му Ваня, би приел, без да се колебае. Какво ти е, Салво? Не ме ли чуваш?

Ауджело беше забелязал, че началникът му витае из облаците. В действителност комисарят се питаше: защо винаги щом се споменеше Ваня Титулеску, му изплуваше все една и съща асоциация, свързана с живописта?

— Струва ми се, че започвам да разбирам — каза Монталбано, — според теб убийството на Санфилипо е поръчано от доктора.

— Е, кой друг, ако не той?

Мисълта на комисаря се насочи към снимката, която все още стоеше на нощното му шкафче. Остави обаче тази мисъл да отлети, защото първо трябваше да изчака отговора на Катарела, новия оракул.

— И така, ще ми кажеш ли каква е тази работа, която трябва да вършим довечера? — попита Ауджело.

— Тази вечер? Нищо, трябва да отидем да заловим Япикину, обожаемия внук на Балдучо Синагра.

— Този, който се укрива от правосъдието ли? — попита Мими, скачайки на крака.

— Него, да, господине.

— А ти знаеш ли къде се крие?

— Все още не, но ще ни го каже един свещеник.

— Един свещеник? Ама що за дивотия е тази история? Сега ми я изложи цялата отначало, без да пропускаш нищо.

Монталбано започна отначало и не пропусна нищо.

— Света Богородице! — изрече накрая Ауджело, хващайки се за главата със стиснати юмруци. Изглеждаше като илюстрация към раздел „Уплаха“ от наръчник по актьорско майсторство от деветнайсети век.

Катарела погледна най-напред снимката, както правят късогледите, прилепвайки я към очите си, след това, както правят далекогледите, като я държеше на разстояние, отговарящо на цялата дължина на ръцете му. Накрая нацупи устни.