Андреа Камиллери - Екскурзия в Тиндари

— Първо ти ми кажи.

Мими не го разпозна.

— Търся Нене. Дай ми го.

— Не е вкъщи. Но може да ми кажеш на мен, а аз…

— Тогава, щом Нене го няма вкъщи, означава, че Мими е там.

Монталбано чу цяла тирада от богохулства и чак след това раздразнения глас на Ауджело, който вече го беше разпознал.

— Само на луд като теб може да му мине през ума да започне да си прави шеги по телефона в шест часа сутринта. Ама как ти се раждат такива идеи в главата! Защо не отидеш да се прегледаш?

— Намери ли нещо?

— Нищо. Ако бях намерил нещо, щях да ти се обадя, нали!

Ауджело все още беше ядосан заради шегата.

— Слушай, Мими, тъй като тази вечер трябва да свършим нещо важно, помислих си, че е по-добре да оставиш всичко и да отидеш да си почиваш.

— Какво трябва да правим тази вечер?

— След това ще ти кажа. Ще се видим в полицейското управление към три следобед. Добре ли е така?

— Екстра е. Защото на мен от гледането на тези касети ми идва желание да стана монах от Ордена на цистерианците на строгия пост. Хайде да направим така — ще изгледам още две и после се връщам вкъщи.

Комисарят прекъсна връзката и набра номера на повереното му полицейско управление.

— Ало! Ало! Говори полицейското управление! Кой ми тилифонира?

— Монталбано съм.

— Лично и пирсонално ли?

— Да. Катаре, кажи ми, ако греша, но май си спомням, че имаш приятел от криминологията в Монтелуза.

— Да, господин комисерийо. Чико де Чико. Един много висок, неаполитанец, в смисъл че е от Салерно, той наистина е душа човек. Представете си, че една прекрасна сутрин ми тилифонира и ми каза, че…

Ако не го прекъснеше веднага, Катарела беше способен да му разкаже всички подробности за приятеля си Чико де Чико.

— Слушай, Катаре, историята ще ми я разкажеш по-късно. Към колко часа обикновено отива на работа?

— Чико отива на работа около когато стане към девет. Да кажем, че след един-два часа.

— Този Де Чико е от фотографския отдел, нали?

— Да, господин комисерийо.

— Би ли могъл да ми направиш една услуга? Да се обадиш на Де Чико и да се уговориш с него. Сутринта трябва да му занесеш една…

— Не мога да я занеса, комисерийо.

— Защо?

— Ако искате, аз това нещо въпреки това ще му го занеса, но Де Чико със сигурност, ама сигурно го няма тази сутрин. Каза ми го Де Чико лично вчера, когато ми тилифонира.

— И къде е?

— В Монтелуза. В дирекцията на полицията. Но всички са се събрали.

— Какво трябва да правят?

— Господин началникът на полицията е поканил да дойде от Рим един голям, ама много голям криминолог, който трябва да им чете лекция.

— Една лекция ли?

— Да, комисерийо. Де Чико ми каза, че лекцията е какво трябва да правят, ако случайно трябва да отидат да пишкат.

Монталбано се изуми.

— Какво ми говориш, Катаре?

— Кълна ви се, комисерийо.

В този момент комисарят получи озарение.

— Катаре, не е пишкане, а пи-пи-а, ППА 16 16 Игра на думи — абревиатурата РРА наподобява думата pipi. — Б.пр. . Което означава „вероятен профил на агресора“. Разбра ли?

— Не, господин комисерийо. Какво трябваше да нося на Де Чико?

— Една снимка. Имам нужда да я увеличи.

От другата страна на линията настана мълчание.

— Ало, Катаре, там ли си?

— Да, господине, не съм помръдвал. Все тук си стоя. Размишлявам.

Минаха цели три минути.

— Катаре, опитай се да разсъждаваш по-бързо.

— Комисерийо, изглежда, ако вие ми донесете снимката, аз я взема и ви сканирам.

Монталбано изпадна в недоумение.

— Защо искаш да ме скалпираш?

— Не, комисерийо, не искам да ви скалпирам, а да сканирам снимката.

— Катаре, обясни ми. Имаш предвид на компютъра ли?

— Да, господин комисерийо. На скенера. И ако аз не я сканирам, защото е нужен много, ама много добър скенер, ще я занеса на доверен приятел.

— Добре, благодаря. Ще се видим след малко.

Затвори и веднага телефонът звънна.

— Бинго! Бинго! — Беше Мими Ауджело, превъзбуден. — Уцелих десетката, Салво. Почакай ме. След петнайсет минути съм при теб. Работи ли ти видеото?

— Да. Безсмислено е да ми го показваш, Мими. Знаеш, че тези порнофилми са ми скучни и ме дразнят.

— Ама това не е порно, Салво.

Затвори и веднага телефонът пак иззвъня.

— Най-накрая!

Беше Ливия. Това „най-накрая“ обаче не беше изречено с радост, а с абсолютна студенина. Иглата от личния барометър на Монталбано започна да трепти към показание „буря“.

— Ливия! Каква хубава изненада!

— Сигурен ли си, че е толкова хубава?