Андреа Камиллери - Екскурзия в Тиндари

— Какво става, комисерийо? Нуждаете ли се от нещо?

— Спеше ли?

До входа се намираше малката телефонна централа и стаичката с походно легло, където дежурният можеше да си полегне.

— Не, господине, решавах кръстословица.

— Тази, по която работиш от два месеца ли?

Катарела се усмихна гордо.

— Не, господин комисерийо, тази я реших. Започнах чисто нова.

Монталбано влезе в кабинета си. На бюрото му имаше пакет, отвори го. В него намери снимките от екскурзията в Тиндари.

Започна да ги разглежда. Всички екскурзианти бяха с усмихнати лица, както се полагаше за подобна експедиция. Лица, които вече познаваше, защото ги беше виждал в полицейското управление. Единствените начумерени бяха семейство Грифо, които присъстваха само на две снимки. На първата мъжът беше с наполовина обърната назад глава, за да гледа през задното стъкло. Жената обаче се взираше в обектива с глупаво изражение. На втората тя беше навела главата си напред и не се виждаше лицето й, докато този път той седеше с вторачен напред поглед, а в очите му нямаше никаква светлина.

Монталбано се върна да погледне първата снимка. След това започна да търси все по-забързано из чекмеджетата нещо, което му трябваше, но не успяваше да го намери.

— Катарела!

Катарела се втурна.

— Имаш ли лупа?

— Тази, която прави да се виждат големи-големи нещата ли?

— Същата.

— Фацио може би има една, която я държи в чекмеджето си.

Върна се, като размахваше лупата триумфално над главата си.

— Взех я, комисерийо.

Сниманата през задното стъкло, почти залепена за автобуса кола беше модел „Пунто“. Като единия от двата автомобила на Нене Санфилипо. Номерът й се виждаше, но Монталбано не успя да разчете цифрите и буквите. Дори и с помощта на лупата. Може би не трябваше да си създава напразни илюзии, защото не бяха един и два моделите „Пунто“, които се движеха в Италия.

Сложи снимката в джоба си, каза довиждане на Катарела и се качи в колата си. Усещаше, че вече има нужда от хубав и здрав сън.

Изобщо не можа да дремне, цялото му спане беше по-малко от три часа и се състоеше от въртене в леглото, а досадните чаршафи се увиваха около него, все едно беше мумия. От време на време палеше лампата и поглеждаше снимката, която беше оставил върху нощното шкафче, сякаш се надяваше да стане чудо и изведнъж зрението му толкова да се изостри, че да може да разчете номера на пунтото, което се движеше зад автобуса. Нюхът му като на ловджийско куче му подсказваше, че там е скрит ключът, с който можеше да отвори правилната врата. Телефонното позвъняване в шест часа му дойде като избавление. Трябваше да е Мими. Вдигна телефона.

— Комисарю, събудих ли ви?

Не беше Мими, а Фацио.

— Не, Фацио, не се безпокой. Ще ми споделиш ли за какво се обаждаш?

— Да, господин комисар. Наложи ми обичайното наказание: пет пъти „Аве Мария“ и три пъти „Отче наш“.

— Разбрахте ли се?

— Да, господине. Работата е потвърдена. Ще се върши на мръкване. И така, трябва да се срещнем…

— Почакай, Фацио, не говори по телефона. Отивай да си почиваш. Ще се видим в полицейското управление към единайсет.

Помисли си и за Мими, който се лишаваше от сън, за да изгледа касетите на Нене Санфилипо. Беше по-добре да престане и също да върви в леглото за няколко часа. Работата, която трябваше да свършат привечер, не беше от тия, които можеш да отметнеш както и да е. Налагаше се всичките до един да са в най-добрата си кондиция. Така беше, но той нямаше номера на Нене Санфилипо. О, боже, ако трябваше да поиска от Катарела да намери този номер, който го имаше някъде из полицейското управление, за този вариант дори не му се мислеше. Фацио трябваше да го знае. Връщаше се вкъщи и му се беше обадил от мобилния си телефон. Хубаво, ама той нямаше и номера на джиесема на Фацио. А едва ли номерът на Санфилипо фигурираше в телефонния указател на Вигата. Отвори указателя, прелисти го и потърси с поглед. Имаше го. Защо ли винаги когато някой търси даден номер, тръгва с предубеждението, че в указателя го няма? Мими вдигна на петото позвъняване.

— Кой се обажда?

Заместникът му беше отговорил с нисък и предпазлив глас. Вероятно през главата му беше преминала мисълта, че в този час не може да се обажда друг освен някой приятел на Санфилипо. По най-гаднярския начин Монталбано го насърчи. Умееше прекрасно да си променя гласа, преправи го да стане младежки и предизвикателен.

— Не, кажи ми ти кой си бе, лайнар!