Андреа Камиллери - Екскурзия в Тиндари

Събуди се внезапно, без да разбира дали е от крясъците на Рене, в плен на земетръсен оргазъм, или от жестоките ритници по входната врата, смесени с непрекъснатото дрънчене на звънеца. Какво ли ставаше? Зашеметен от съня, стана, спря касетата и докато се отправяше към вратата, за да я отвори, така както си беше: разрошен, по риза, със смъкнати панталони (кога ли ги беше разкопчал, за да му е по-удобно?), без обувки, чу глас, който на момента не можа да разпознае, да вика:

— Отворете! Полиция!

Окончателно се изуми. Ама не беше ли той полицията? Отвори и се ужаси. Първия, когото видя, беше Мими Ауджело в правилна поза за стрелба (присвити в колената крака, задник леко назад, с двете ръце върху дръжката на пистолета, протегнати напред), зад него госпожа Кончета Бурджо, вдовицата на Ло Масколо, а зад тях тълпа, която се струпваше както на междустълбищната площадка, така и по стълбите, които водеха към горните и долните етажи. От пръв поглед разпозна и семейство Кручила в пълен състав (бащата Стефано, пенсионер, по пижама, а съпругата му в хавлиен халат, дъщерята Саманта — в дълъг провокативен пуловер); господин Мистрета, по гащета и потник, и необяснимо защо — с черната безформена чанта в ръка; Паскуале де Доминичис, момченцето подпалвач, между татенцето Гуидо, и той по пижама, и маминка Джина — в колкото ефирна, толкова къса ретро нощничка.

При вида на комисаря се случиха два феномена: времето спря и всички се вцепениха. От ситуацията се възползва госпожа Кончета Бурджо, вдовицата на Ло Масколо, за да импровизира с драматичен тон обяснително наставническия си монолог:

— Мария, Мария, Мария, какъв голям страх ме обзе! Едва-едва съм заспала, когато изведнъж ми се стори, че чувам симфонията от времената, когато покойникът беше жив! Курвата, която правеше „ах-ах-ах“, и той, грухтящ като свиня! Ама точно едно към едно с отминалите пъти! Как така призракът се е завърнал у дома си, а води и курва със себе си? И започва, с цялото си уважение го казвам, да „чука“, все едно е жив? Замръзнах! Умрях от страх! И затова се обадих в полицията. Всичко можех да си представя, най-малко обаче очаквах да видя господин комисаря, който е дошъл да си прави мискинлъците тук! Всичко можех да си представя, но не и това!

Заключението, до което беше достигнала госпожа Кончета Бурджо, вдовицата на Ло Масколо, и което съвпадаше с това на останалите присъстващи, се базираше на желязна логика. Монталбано, изцяло като в небрано лозе, нямаше сили да реагира. Остана на вратата вцепенен. Мими Ауджело, след като прибра пистолета в джоба си, беше този, който се задейства и с едната си ръка ожесточено изблъска комисаря навътре в апартамента, започвайки така да извисява глас, че крясъците му подтикнаха наемателите незабавно да се разотидат.

— Достатъчно! Отивайте да спите! Разотивайте се! Няма нищо за гледане! — След това, затваряйки вратата зад гърба си, почервенял от яд, се приближи към комисаря: — Ама с какъв акъл, по дяволите, си довел жена тук! Кажи й да излиза навън, за да видим как ще я изкарваме от сградата, без да предизвикаме друга тупурдия.

Монталбано не отговори, отиде в спалнята, последван от Мими.

— В банята ли се е скрила? — попита Ауджело.

Комисарят пусна отново касетата, намалявайки обаче звука.

— Ето я жената — каза той и седна на ръба на леглото.

Ауджело погледна в телевизора. След това изведнъж се строполи на един стол.

— Как можах да не помисля по-рано?

Монталбано стопира картината.

— Мими, истината е, че както аз, така и ти се отнесохме към смъртта на старците и на Санфилипо с небрежност, пренебрегвайки определени неща, които трябваше да се направят. Може би главите ни са прекалено заети с други мисли. Занимаваме се повече с личните си дела, отколкото с разследванията. Тия работи приключиха. Заемаме се с всичко отначало. Запитвал ли си се някога защо Санфилипо е качил на своя компютър епистоларното общуване с любовницата си?

— Не, но заради това, че работата му е била свързана с компютри…

— Мими, получавал ли си някога любовни писма?

— Разбира се.

— И какво си направил с тях?

— Някои пазя, други — не.

— Защо?

— Защото имаше важни, които…

— Спри дотук. Каза „важни“. Заради това, което са съдържали, естествено, но също и заради начина, по който са били написани, заради почерка, грешките, задраскванията, главните букви, започването на нов ред, цвета на хартията, адреса върху плика… Всъщност, гледайки писмото, е било лесно да си спомниш за човека, който го е написал. Вярно ли е, или не?