Андреа Камиллери - Екскурзия в Тиндари

— Обясни ми по-добре, Торторичи.

— Почти всички пътници носят фотоапарати. Когато тръгнем, им казвам, че в автобуса е забранено да се правят снимки. Да снимат колкото искат, когато пристигнат до определената дестинация. По време на пътуването само аз разполагам с разрешение да се правят снимки. Всички се хващат на въдицата и никой не протестира.

— Извинете, ама след като вие сте зает с шофирането, кой ги прави тези снимки?

— Моля дистрибутора на стоката или някого от пътниците. След това ги давам за проявяване, а после ги продавам на тези, които искат да имат снимка за спомен.

— Защо не искахте счетоводителят да ви чуе?

— Защото не съм му искал разрешение да правя снимки.

— Достатъчно е само да го поискате и всичко ще се нареди.

— Така е, но той с едната си ръка ще ми даде разрешителното, а с другата ще ме обложи с процент. Заплащането и без това е мизерно, комисарю.

— Пазите ли негативите?

— Разбира се.

— Може ли да ми дадете тези от последната екскурзия до Тиндари?

— Вече съм извадил всички снимки! След изчезването на семейство Грифо сърце не ми даваше да ги продавам. Но сега, когато вече се знае за убийството им, съм сигурен, че ще ги разпродам до една, а може би и на двойна цена!

— Вижте, нека направим така — ще купя извадените вече снимки, а на вас ще оставя негативите. Пък вие после правете с тях каквото искате.

— За кога ви трябват?

— Колкото е възможно по-скоро.

— Сега трябва и без това да свърша нещо в Монтелуза. Ако ви ги донеса в полицейското управление тази вечер към девет, късно ли ще е?

Стигнал ли беше до края? Тогава поне да приключи. След смъртта на свекър й Ингрид и съпругът й бяха сменили къщата. Потърси телефонния й номер и го набра. Беше часът за вечеря и шведката, когато можеше, предпочиташе да се храни у дома с близките си.

— Ти говори, аз слуша — каза женски глас по телефона.

Да, Ингрид беше сменила къщата, но не беше променила навика си по отношение на камериерките. Сякаш ходеше да ги търси в Огнена земя, Килиманджаро или в Северния полярен кръг.

— Монталбано съм.

— Какво казва ти?

Изглежда, беше някаква австралийска аборигенка. Разговорът между нея и Катарела би могъл да се окаже паметен.

— Монталбано. Там ли е госпожа Ингрид?

— Тя какво правейки яде яде.

— Повикайте я.

Минаха доста минути. Ако не се чуваха далечните гласове, комисарят би помислил, че връзката се е разпаднала.

— Кой е на телефона? — попита предпазливо по някое време Ингрид.

— Монталбано съм.

— Ти ли си, Салво! Камериерката ми каза, че някакъв Разколебано стои на телефона. Колко се радвам да те чуя!

— Ингрид, много ми е неприятно, че те ангажирам, но имам нужда от помощта ти.

— Ти май си спомняш за мен само ако съм ти нужна за нещо?

— Хайде, Ингрид! Отнася се за нещо сериозно.

— Добре де, за какво съм ти притрябвала?

— Утре може ли да вечеряме заедно?

— Разбира се. Ще отложа всичките си ангажименти. Къде ще се видим?

— На обичайното място в бара на Маринела. В осем, ако за теб не е твърде рано.

Затвори, но се почувства нещастен и сконфузен. Мими го беше поставил в неудобно положение. С какви очи и с какви думи щеше да разпитва Ингрид за нейната евентуална епилирана приятелка? Вече си се представяше как, зачервен и изпотен, пелтечи някакви неразбираеми въпроси пред шведката, от което тя все повече започва да се забавлява… Изведнъж замръзна. Може би имаше някакъв изход от положението. Ако Нене Санфилипо беше качил еротичната си епистоларна комуникация, не беше ли възможно да… Взе ключовете за улица „Кавур“ и излезе на бегом.

Със същата скорост, с която Монталбано излизаше, Фацио влетя в полицейското управление. И тогава дойде неизбежният челен удар, достоен за най-добрите комедийни филми. Тъй като бяха еднакво високи, а и двамата вървяха с наведени глави, се сблъскаха като разгонени елени.

— Къде сте тръгнали? Трябва да говоря с вас — каза Фацио.

— Да поговорим тогава — каза Монталбано.

Фацио заключи вратата на кабинета и седна с усмивка на удовлетворение.

— Готово, комисарю.

— Как готово? — удиви се Монталбано. — От първия път?

— Да, господине, от първия път. Отец Кручила е хитър свещеник, способен е, ако се налага, дори докато чете литургията, да наблюдава с огледалце за обратно виждане какво правят енориашите му вътре в църквата. Казано накратко, веднага щом пристигнах в Монтереале, отидох в храма и седнах на банка на последния ред. Нямаше жива душа. Не след дълго от помещението, в което стоят дрехите на свещеника и църковната утвар, излезе отец Кручила с одеждите, следван от клисаря. Мисля, че трябваше да занесе свето миро на някой умиращ. Минавайки, ме погледна, бях ново лице за него, но и аз също го погледнах. Останах прикован на мястото си около час-два, след което той се върна. Отново се погледнахме. Застоя се десетина минути в служебното помещение и излезе отново с клисаря, който все така неотлъчно го следваше. Като се изравни с мен, ми махна с ръка за поздрав, а пръстите му бяха широко отворени. Според вас това какво означава?