Андреа Камиллери - Екскурзия в Тиндари

— Дотук може ли да се стигне с кола?

— Не. Може да се доближиш донякъде, но след това трябва да се ходи пеша трийсетина метра.

Комисарят си представи двамата старци как вървят през нощта в тъмнината пред някого, който ги държи на мушката си. Разбира се, че се бяха спъвали в камъните, бяха падали и се бяха наранявали, но винаги е трябвало да се изправят и да продължават по пътя — може би с помощта на някой ритник от палачите си. И със сигурност не се бяха опълчили, не бяха крещели, не бяха умолявали, неми, смразени от осъзнаването на неминуемата смърт. Тези трийсетина метра са били за тях безкрайна агония, истински път към голготата.

Тази безмилостна екзекуция ли беше линията, която не трябваше да се прекрачва и за която му беше говорил дон Балдучо Синагра? Жестокото и хладнокръвно убийство на двамата треперещи и беззащитни старци? Хайде, бе, в никакъв случай не можеше това да е границата и не за това двойно убийство Балдучо искаше да се оправдае, че няма нищо общо с него. Та те бяха направили много по-страшни неща, бяха връзвали старци и младежи като агнета за заколение и ги бяха измъчвали, дори бяха удушили, а след това разградили в киселина детенце на десет години, виновно само защото се е родило в определено семейство. Следователно това, което виждаше, за тях все още беше в границата на нормалното. Затова ужасът, в момента невидим, беше малко по-нататък. Получи лек световъртеж и се подпря на ръката на Мими.

— Добре ли се чувстваш, Салво?

— Тази маска малко ме задушава.

Всъщност не, защото маската не предизвикваше задушаването му, а тежестта в гърдите, затрудненото дишане и привкусът на безгранична тъга. Наведе се напред, за да огледа по-добре двата трупа. И тогава успя да зърне нещо, което съвсем го съкруши.

Под калта изпъкваха дясната ръка на жената и лявата на мъжа. Двете ръце бяха протегнати и се докосваха. Наведе се още по-напред, за да вижда по-добре, стискайки все така ръката на Мими. И съзря ръцете на двамата мъртви: пръстите на дясната ръка на жената бяха преплетени в тези от лявата ръка на мъжа. Бяха умрели, държейки се за ръце. В нощта, в ужаса, в тъмата, която беше по-тъмна и от смъртта, бяха се търсили, бяха се намерили, бяха се утешавали един друг, както със сигурност го бяха правили много пъти през живота си. Мъката и състраданието го връхлетяха внезапно като два удара в гърдите.

Олюля се. Мими беше достатъчно бърз, за да го задържи:

— Излез оттук, лъжеш, че си добре.

Обърна гръб и излезе. Огледа се наоколо. Не си спомняше кой, но някой от църковните люде беше потвърдил, че адът със сигурност съществува, само че не се знае къде се намира. Защо ли не намине по тези места? Може би тогава щеше да му дойде идеята за вероятното му местоположение.

Мими го настигна и го погледна внимателно:

— Салво, как си?

— Добре, добре. Гало и Галуцо къде са?

— Пратих ги да помогнат на пожарникарите. Така или иначе, и тук да стоят, какво да правят? Ти също защо не си вървиш? Аз ще остана.

— Уведоми ли заместник-прокурора? Криминолозите?

— Всички. Рано или късно ще дойдат. Тръгвай си.

Монталбано не се помръдна. Стоеше на крака и гледаше в земята.

— Имам вина — каза.

— Какво? — попита учудено Ауджело. — Вина?

— Да. Още в началото погледнах на тази история със старците твърде несериозно.

— Салво — реагира Ауджело, — ама току-що не ги ли видя? Тези клетници са били убити в неделя през нощта, на връщане от екскурзията. Какво можехме да направим? Дори не сме знаели, че съществуват!

— Говоря ти за после, след като синът им дойде да ни каже, че са изчезнали.

— Ама как, след като направихме всичко, което трябваше да направим!

— Вярно е. Но аз го направих без никакво убеждение. Мими, не издържам повече тук. Отивам в Маринела. Ще се видим в полицейското управление към пет часа.

— Добре — каза Мими.

Остана да гледа разтревожено комисаря чак докато не изчезна зад един завой.

В Маринела дори не отвори хладилника, за да види какво има в него, нямаше желание за ядене, чувстваше стомаха си на топка. Отиде в банята и се погледна в огледалото. Пепелта, освен че беше направила сиви косите и мустаците му, беше подчертала бръчките му и те бяха станали белезникави като на болник. Изми си само лицето, съблече се гол, хвърли дрехите и бельото на земята, обу си банския и се затича към морето.

Коленичил на пясъка, започна да копае с ръце широка дупка. Спря едва когато видя, че дъното й започна бързо да се пълни с вода. Взе шепа все още зелени водорасли и ги хвърли в трапа. След това легна по корем и си напъха главата в него. Пое си дълбоко въздух — един, два, три пъти, и при всяко вдишване миризмата на солената вода и водораслите прочистваше дробовете му от пепелта, която беше проникнала в тях. След това се изправи и влезе в морето. С няколко сигурни загребвания навлезе в дълбокото. Напълни устата си с морска вода и дълго я жабури около небцето и гърлото. След това за около половин час се отпусна по гръб във водата, без да мисли за нищо.