Андреа Камиллери - Екскурзия в Тиндари

— Как например?

— Хм, откъде да знам, покани Ингрид на вечеря, след това я заведи у вас, накарай я да пийне малко от онова нашето червено винце, по което всички са луди, и…

— И започвам да й говоря за косми? Ще припадне, ако започна да говоря за определени неща с нея! От мен не го очаква!

Мими беше толкова изненадан, че чак ченето му увисна.

— Не го очаква?! Кажи ми, ти и Ингрид… Никога ли?

— Какво си мислиш? — попита го раздразнено Монталбано. — Аз не съм като теб, Мими!

Ауджело го погледна за миг, след това прилепи ръцете си една до друга като за молитва и обърна очи към небето.

— Какво правиш?

— Утре ще изпратя писмо на Негово Светейшество — отговори му съкрушеният Мими.

— И какво ще пише в него?

— Да те обяви за светец още докато си жив.

— Не ми харесва този твой дебелашки хумор — каза рязко комисарят.

Мими изведнъж стана сериозен. По определени въпроси понякога се налагаше да подхожда предпазливо с началника.

— Така или иначе, дай ми време, за да размисля относно Ингрид.

— Съгласен съм, но не се разтакавай много, Салво. Разбираш ли, едно е убийство заради изневяра, друго е…

— Много добре разбирам разликата, Мими. И не си ти човекът, който ще ми я обясняваш. В сравнение с мен ти все още имаш жълто около устата.

Ауджело пое удара, без да реагира. Преди малко обърка тактиката, говорейки му за Ингрид. Трябваше да направи така, че лошото настроение на комисаря да премине.

— Има още нещо, за което искам да поговорим, Салво. Вчера, след като се нахранихме, Беба ме покани в дома си.

Лошото настроение на Монталбано изведнъж изчезна. Той затаи дъх. Между Мими и Беатриче беше ли се случило това, което понякога много лесно се случва? Ако Беатриче веднага беше легнала с Мими, твърде възможно беше нещата между тях бързо да приключат. Тогава Мими неизбежно щеше да се върне при своята Ребека.

— Не, Салво, не сме правили това, което си мислиш — каза Ауджело, сякаш беше надарен да чете мисли. — Беба е свястно и много сериозно момиче.

Какво казваше Шекспир? Ах, да: „Думите ти са моята храна“. Следователно, след като Мими говореше така, значи, имаше надежда.

— В един момент тя отиде да се преоблече. Останах сам и взех списанието, което беше на масичката. Отворих го и от него изпадна снимка, поставена между страниците му. На нея се виждаха пътници в автобус, насядали по местата си. Беба се виждаше в гръб с тиган в ръка.

— Когато се върна, попита ли я кога е правена тази…

— Не. Стори ми се, как да кажа, нетактично. Оставих снимката на мястото й и толкова.

— Защо ми разказваш това?

— Осени ме идея. Ако по време на тези пътувания се правят снимки за спомен, твърде възможно е да има и снимки от екскурзията до Тиндари, тази, в която участва и семейство Грифо. Ако тези фотографии се открият, може да се извлече нещо от тях, въпреки че не знам какво.

Не можеше да се отрече, че Ауджело беше обзет от гениално прозрение. И, разбира се, очакваше поне една похвална дума. Която обаче не получи. Студено и гаднярски, комисарят не пожела да му даде това удовлетворение. Напротив.

— Мими, прочете ли романа?

— Кой роман?

— Ако не се лъжа, заедно с писмата ти бях дал и нещо като роман, който Санфилипо…

— Не, все още не съм го прочел.

— И защо?

— Как защо? След като все още продължавам да си вадя очите с онези писма! Преди романа искам да разбера дали съм налучкал коя е любовницата на Санфилипо.

Изправи се.

— Къде отиваш?

— Имам ангажимент.

— Виж, Мими, това не е хотел, от който…

— Обещах на Беба, че ще я заведа на…

— Добре де, добре. Отивай, но се отнася само за този път — позволи му великодушно Монталбано.

— Ало, фирма „Маласпина“ ли е? Комисар Монталбано съм. Там ли е шофьорът Торторичи?

— Току-що се върна. Тук до мен е. Ще ви го дам.

— Добър вечер, комисарю — каза Торторичи.

— Извинете за безпокойството, но се нуждая от информация.

— На вашите заповеди.

— Можете ли да ми кажете дали по време на екскурзиите се правят снимки?

— Хм, да… но…

Звучеше объркано, гласът му стана нерешителен.

— Правят ли се, или не?

— Извинете… извинете ме, комисарю. Възможно ли е да ви се обадя най-много след пет минути?

Звънна още преди да бяха минали петте минути.

— Комисарю, извинете ме отново, но не можех да говоря пред счетоводителя.

— Защо?

— Вижте, комисарю, заплащането ми е ниско.

— Това какво общо има?

— Има, да… Допълвам си заплатата, комисарю.