Андреа Камиллери - Екскурзия в Тиндари

Носеше се по повърхността като клон, като лист.

Върна се в полицейското управление и се обади на доктор Паскуано, който му отговори по обичайния за него начин:

— Очаквах това ужасно досадно обаждане. Дори започнах да се питах дали не ви се е случило нещо, че все още не сте ми се обадили. Мислех ви! Какво искате да знаете? Утре ще работя върху двамата мъртъвци.

— Докторе, достатъчно е само да ми отговорите с „да“ или „не“. Приблизително кога са били убити, през нощта в неделя срещу понеделник ли?

— Да.

— Само с един изстрел в тила, като при екзекуция ли?

— Да.

— Измъчвали ли са ги, преди да ги убият?

— Не.

— Благодаря ви, докторе. Видяхте ли колко дъх ви спестих? Така ще имате повече в момента на смъртта ви.

— Колко би ми харесало да ви направя аутопсия! — отвърна му Паскуано.

Мими Ауджело този път цепеше секундата на две и се появи точно в пет часа. Лицето му обаче изглеждаше измъчено — очевиден признак, че някаква мисъл го тормози.

— Намери ли време да си починеш, Мими?

— Изобщо не, пък и кога? Трябваше да чакаме Томазео, който пак се беше забил в един ров с колата си.

— Ял ли си?

— Беба ми направи сандвич.

— А коя е Беба?

— Ти ме запозна с нея. Беатриче.

Вече я наричаше Беба! Значи, нещата се развиваха добре. Но тогава защо изражението на Мими беше толкова печално, сякаш е Задушница? Нямаше време да настоява за повече информация, защото Ауджело му зададе абсолютно неочакван въпрос.

— Все още ли поддържаш връзка с онази шведка, как се казваше, Ингрид?

— Не съм я виждал отдавна. Миналата седмица обаче ми се обади по телефона. Защо?

— Може ли да й имаме доверие?

Монталбано не понасяше на въпроса му да се отговаря с друг въпрос. Въпреки че понякога и той го правеше, но винаги с някаква точно определена цел. Реши да продължи играта.

— Ти какво ще кажеш?

— Не си ли ти този, който я познава по-добре от мен?

— За какво ти трябва?

— Нали няма да ме помислиш за луд, ако ти кажа?

— Едва ли ще те взема за луд.

— Може би, ако е нещо бомбастично?

На комисаря му додея от играта с въпросите, а Мими дори не беше забелязал, че води някакъв абсурден диалог.

— Слушай, Мими, мога да се закълна в дискретността на Ингрид. Що се отнася до това дали ще те взема за луд, вече съм го правил толкова пъти, че един път повече или по-малко — няма никаква разлика.

— Тази нощ не ме остави да мигна.

Голяма работа беше тази Беба!

— Кой?

— Едно писмо, едно от тези, написаните от Нене Санфилипо до любовницата му. Салво, нямаш представа как съм ги изучил! Скоро ще ги знам наизуст.

„Ама че си лайнар, Салво! — укори се Монталбано. — Не правиш друго, освен да мислиш лошо за Мими, а всъщност този клетник работи даже през нощта!“

След като се самопорица, комисарят преодоля бързо този момент на самокритика.

— Добре де, добре… Какво имаше в това писмо?

Мими изчака за момент, преди да се реши да му отговори.

— Хм, в началото той много се ядосва, че тя се е епилирала.

— Какво има за ядосване? Всички жени си обезкосмяват мишниците!

— Не говореше за мишници.

— А, така ли? — каза Монталбано.

— Пълна епилация, разбираш ли?

— Да.

— След това в следващите писма на него започват да му харесват новостите й.

— Добре де, но всичко това какво значение има?

— Има значение! Защото, загубвайки съня, а може би и зрението си, смятам, че разбрах коя е била любовницата на Нене Санфилипо. Някои от описанията на тялото й, които прави с най-подробните детайли, са по-добри и от снимка. Както знаеш, на мен ми харесва да се заглеждам по жените.

— Не само да ги заглеждаш.

— Така е. Убеден съм, че ще мога да разпозная тази госпожа. Защото съм сигурен, че съм я срещал. Нищо работа, за да сме сигурни за самоличността й.

— Нищо работа! Мими, какво ти се върти из главата? Да не искаш да отида при въпросната госпожа и да й кажа: „Комисар Монталбано съм. Госпожо, ако обичате, бихте ли си свалили за момент гащите!“. Най-малкото, което онази може да направи, е да ме затворят в лудницата!

— Затова помислих за Ингрид. Ако жената е същата, за която си мисля, значи, съм я виждал няколко пъти в компанията на шведката. Изглежда, са приятелки.

Монталбано нацупи устни.

— Не си ли убеден? — попита Мими.

— Убеден съм, но цялата тази история е голям проблем.

— Защо?

— Защото не мога да накарам Ингрид да предаде приятелката си.

— Предаде? Кой ти говори за предателство? Опитай се да намериш някакъв начин, за да я поставиш в ситуация, в която да се изпусне и да ти каже нещо…