Андреа Камиллери - Екскурзия в Тиндари

— Четирийсет и пет минути не са малко.

— Съгласен съм, но в тези четирийсет и пет минути трябва да включите отиването и връщането.

— Правилно.

— И така, Синагра по-скоро ми даде да разбера, отколкото да го каже открито. Още по-зле, остави всичко на интуицията ми.

— Типично по сицилиански, нали?

— Е, така е.

— Бихте ли се опитали да бъдете по-обстоятелствен?

— Каза ми, че започва да се чувства уморен.

— Вярвам му. На деветдесет години е!

— Именно. Каза ми, че арестуването на сина му и укриването на внука му от правосъдието били тежки за понасяне удари.

Звучеше точно като реплика от второкласен филм, но се справи добре и с нея. Началникът на полицията обаче остана леко разочарован.

— Това ли е всичко?

— Дори е твърде много, господин началник! Помислете само, защо ли е решил точно на мен да разкаже за положението си? Знаете, че те имат навика да действат твърде предпазливо и внимателно. Нужни са спокойствие, търпение и упоритост.

— Така е, така е.

— Каза ми, че скоро пак ще ми се обади.

След моментното падане духом Бонети-Алдериги изпадна в ентусиазъм.

— Точно така ли каза?

— Да, господине. Ще е нужно обаче благоразумие, защото само една грешна стъпка — и ще прати всичко във въздуха, залогът в тази игра е много висок.

Почувства се отвратен от думите, които излизаха от устата му. Набор от клишета, но в този момент това беше езикът, който му вършеше работа. Запита се докога ли щеше да издържи на този фарс.

— Разбирам, така е.

— Помислете само, господин началник, затова реших да не информирам нито един от моите хора. Винаги има риск от предател.

— Същото ще направя и аз! — закле се началникът на полицията, протягайки напред ръката си.

Изглеждаха като съзаклятници. Комисарят се изправи.

— Ако нямате други разпореждания…

— Тръгвайте, тръгвайте, Монталбано. И благодаря.

Стиснаха си енергично ръцете, гледайки се право в очите.

— Но… — каза началникът на полицията, изпускайки парата.

— Кажете.

— Този рапорт съществува. Разбирате ли, че не мога да не го взема предвид? Трябва да дам някакъв отговор за него.

— Господин началник, ако някой предугади, че има връзка, дори и минимална, между нас и Синагра и се разприказва, всичко отива по дяволите. Сигурен съм в това.

— Така е, така е.

— Затова и преди малко, когато ми казахте, че колата ми е била засечена, изпитах неприятно чувство.

Ах, колко добре му се удаваше да говори по този начин! Дали пък не беше намерил най-накрая своя стил на изразяване?

— Направили ли са снимки на колата? — попита след подобаваща пауза.

— Не. Записали са само номера й.

— Тогава би трябвало да има някакво разрешение. Но не се осмелявам да ви го предложа, защото би обидило пословичната ви честност като човек и слуга на държавата.

Сякаш на прага на смъртта, Бонети-Алдериги въздъхна дълбоко.

— Все пак поне ми го съобщете.

— Ще е достатъчно да им кажете, че са записали погрешно номера.

— Аз откъде ще знам, че са го объркали?

— Защото точно в онзи половин час, в който те твърдят, че съм отивал при Синагра, сте провеждали дълъг телефонен разговор с мен. Никой не би посмял да ви опровергае. Какво ще кажете?

— Хм… — каза недотам убедено началникът на полицията. — Ще видим.

Монталбано излезе, сигурен, че Бонети-Алдериги, дори измъчван от скрупули, ще постъпи както му подсказа.

Преди да отпътува от Монтелуза, се обади в полицейското управление.

— Ало? Ало? Кой е този, който ни се обажда?

— Катаре, Монталбано съм. Прехвърли ме на господин Ауджело.

— Не мога да ви прехвърля, защото го няма. Беше тук по-рано. Почака и като видя, че не идвате, си тръгна.

— Знаеш ли защо си е тръгнал?

— Да, господине. По вина на мотива, че имало пожар.

— Пожар?

— Да, господине. Може би е предимлишлен пожар, както казват пожарникарите. И господин Ауджело отиде там с колегите Гало и Галуцо, тъй като Фацио не се намираше.

— Какво искаха от нас пожарникарите?

— Казваха, че загасват този предимлишлен пожар. След това господин Ауджело взе той тилифона и говори с тях.

— Ти знаеш ли къде е избухнал пожарът?

— Пожарът е обхванал землището Грах.

Никога не беше чувал да се говори за тази местност. И понеже пожарната се намираше само на няколко крачки, нахълта в сградата и се легитимира. Казаха му, че пожарът, който със сигурност е предумишлен, е избухнал в местността Бакла.

— Защо сте ни звънели?

— Защото в разрушена селска къща нашите са намерили два трупа. Изглежда, са на двама старци, мъж и жена.