Андреа Камиллери - Екскурзия в Тиндари

— Дядо му? — попита задъхано.

— Успокой се, приличаш на герой от куклен театър. Да, господине, неговият дядо. Иска внукът му да отиде в затвора. Но тъй като вероятно Япикину не е напълно съгласен, се налага посредник между дядото и внука да е отчето, което Балдучо пожела да ми покаже в дома си. Ако не е имал намерение да ме запознава с него, щеше да го отпрати, преди да се появя.

— Комисарю, нещо не мога да схвана. Какво печели той от това? Япикину и Господ не може да го спаси от доживотния затвор!

— Господ може и да не го спаси, но някой друг — да.

— И как?

— Убивайки го, Фацио. В затвора има по-добри възможности да спаси кожата си. Младежите от новата мафия им го завират отзад както на Синагра, така и на Куфаро. И затова затворът означава сигурност не само за онези, които са навън, но може би и за тези, които са вътре.

Фацио помисли още малко. Комисарят беше успял да го убеди.

— Може би трябва да спя в Монтереале?

— Не мисля, защото не ми се вярва отчето да излиза през нощта от дома си.

— Отец Кручила как ще ми даде да разбера, че ме води към мястото, където се укрива Япикину?

— Не се притеснявай, ще намери начин. Когато ти посочи мястото, моля те, не прави бабаитлъци и не поемай самоинициативи. Незабавно се свържи с мен.

— Добре.

Фацио се изправи и бавно се насочи към вратата. По средата на пътя се спря и се обърна да погледне Монталбано.

— Какво има?

— Комисарю, познавам ви твърде отдавна, за да не схвана, че ми разказвате само половината от нещата.

— Тоест?

— Със сигурност дон Балдучо ви е казал и нещо друго.

— Вярно е.

— Може ли да знам какво?

— Разбира се. Каза ми, че не са били те. Увери ме, че не са били и Куфаро. Следователно виновните са онези новите.

— Виновни за какво?

— Не знам. Засега не знам за какво се отнася, по дяволите! Но някаква половинчата идея започва да се оформя в главата ми.

— Ще ми я кажете ли?

— Много бързаш.

Фацио едва успя да превърти ключа в бравата, когато яростно беше изблъскан към стената от отворената от Катарела врата.

— За малко да ми счупи носа! — извика Фацио, придържайки едната ръка към лицето си.

— Комисерийо! Комисерийо! — каза запъхтяно Катарела. — Съжалявам за нахлуването, което направих, но тук е господин началникът на полицията лично и пирсонално!

— Къде е?

— На телефона, комисерийо.

— Прехвърли ми го.

Катарела побягна като див заек, а Фацио го изчака да мине, за да излезе и той.

Гласът на Бонети-Алдериги звучеше, сякаш излизаше от някакъв фризер, толкова беше студен.

— Монталбано? Само една предварителна информация, ако не ви е неприятно? Ваш ли е автомобилът „Типо“ с номер AG 334 JB?

— Да.

Сега гласът на Бонети-Алдериги излизаше направо като от полярен леден блок. На втори план се чуваше как мечките надават вой (ама мечките вият ли?).

— Елате незабавно при мен!

— Ще бъда при вас след около час, времето за…

— Ама вие италиански разбирате ли? Казах незабавно!

— Влезте и оставете вратата отворена! — заповяда му началникът на полицията веднага щом го видя да се появява.

Изглежда, ставаше въпрос наистина за нещо сериозно, след като малко преди това в коридора Латес се направи, че не го вижда. Докато се приближаваше към бюрото на Бонети-Алдериги, той се изправи от креслото си и отиде да отвори прозореца.

„Изглежда, съм се превърнал във вирус — помисли си Монталбано. — Този се бои, че ще му заразя въздуха.“

Началникът на полицията се върна, за да седне, но без да му направи знак, че и той може да седне. Напомни му за времената в гимназията, когато господин директорът го викаше в дирекцията, за да му изчете тържествено конско евангелие.

— Браво! — каза Бонети-Алдериги, измервайки го с поглед. — Браво! Наистина — браво!

Дъхат на Монталбано секна. Преди да прецени как да се държи, се налагаше да разбере мотивите за яда на висшестоящия.

— Тази сутрин — продължи началникът на полицията, — още с влизането в този кабинет заварих новина, която не се колебая да нарека неприятна. Даже много неприятна. Отнася се за рапорт, който ме изкара от равновесие. А този рапорт е свързан с вас.

„Мълчи!“ — заповяда си строго комисарят.

— В документа пише, че автомобил „Типо“ с номер…

Спря, навеждайки се напред, за да погледне листа, който лежеше върху бюрото му.

— AG 334 JB? — подсказа му свенливо Монталбано.

— Замълчете! Говоря аз. „Фиат Типо“ с номер AG 334 JB е преминал вчера вечерта покрай наш контролен пост в посока жилището на известния мафиотски бос Балдучо Синагра. След съответно направени проверки се е изяснило, че колата е ваша, и са счели за необходимо да ме уведомят. Сега ми отговорете: толкова ли сте балама да не се сетите, че тази вила не може да не е поставена под непрекъснат контрол?