Андреа Камиллери - Екскурзия в Тиндари

От Гутадауро нямаше и следа. При желязната врата стоеше мъж, който си свали каскета за поздрав и веднага след това се върна да затвори. Спускайки се с колата, комисарят нямаше как да не забележи отличната пътна настилка, по чийто асфалт нямаше нито камъче. Може би всяка сутрин специална група от хора измиташе пътя, сякаш е стая от къща. Поддръжката му, изглежда, струваше цяло състояние на маркиз Лауричела. На отбивките за спиране ситуацията си оставаше непроменена, въпреки че беше минал повече от час. Един човек продължаваше да гледа свраките, които летяха в небето, втори пушеше в купето на колата си, трети все така се опитваше да поправи моторчето. При този, последния, комисарят беше обзет от изкушението да разиграе театър и да го вземе на подбив. Като се изравни с него, спря.

— Не тръгва ли? — попита.

— Не — отговори мъжът, поглеждайки го шашардисан.

— Желаете ли да помогна?

— Не. Благодаря.

— Искате ли да ви закарам?

— Не! — извика озлобено онзи.

Комисарят потегли отново. От къщурката в началото на пътя се беше показал онзи с мобилния телефон. Очевидно съобщаваше, че Монталбано преминава границата на двореца на дон Балдучо.

Смрачаваше се. Пристигнал в градчето, комисарят се насочи към улица „Кавур“. Пред номер четирийсет и четири спря, отвори жабката, взе връзката с шперцовете и слезе. Портиерката я нямаше и до асансьора не срещна никого. Отвори вратата на апартамента на семейство Грифо и веднага щом влезе, я затвори. Миришеше на застоял въздух. Запали лампата и се захвана за работа. Трябваше му около час, за да събере всичките документи, които намери, напъхвайки ги в найлоновия чувал за отпадъци, който взе от кухнята. В нея имаше и ламаринена кутия от бисквити „Ладзарони“, препълнена с касови бележки. Още в самото начало на разследването трябваше да се разрови из документите на семейство Грифо, но не го направи, защото беше твърде разсеян от куп други мисли. Вероятно сред някои от тези документи се намираше и този с тайната за болестта на семейство Грифо, заради която беше принуден да се намеси и съвестният лекар.

Тръгна да гаси лампата в коридора, когато си спомни колко беше обезпокоен Фацио за срещата му с дон Балдучо. Телефонът беше в трапезарията.

— Ало! Ало! Кой ми говори? Тука е полицейското управление!

— Катаре, Монталбано съм. Там ли е Фацио?

— Веднага, веднагичка ще ви прехвърля.

— Фацио? Исках да ти кажа, че се върнах жив и здрав.

— Знам, комисарю.

— Кой ти каза?

— Никой, комисарю. Веднага щом тръгнахте, ви последвах. Изчаках ви близо до къщурката, в която стоят охранителите. Когато видях, че се връщате, аз също се върнах в полицейското управление.

— Има ли новини?

— Не, господин комисар, с изключение на това, че онази жена продължава да се обажда от Павия, търсейки господин Ауджело.

— Рано или късно ще го открие. Слушай, искаш ли да разбереш какво си казахме с небезизвестната особа?

— Разбира се, комисарю. Умирам от любопитство.

— Аз обаче няма да ти кажа нищо. Можеш спокойно да си умреш. И знаеш ли защо няма да ти кажа нищо? Защото не си се подчинил на заповедта ми. Казах ти да не мърдаш от полицейското управление, а в действителност си бил по петите ми. Удовлетворен ли си сега?

Загаси лампите и излезе от жилището на семейство Грифо с чувала на гръб.

Отвори хладилника и изцвили от щастие. Домашната помощница Аделина му беше оставила две кралски скумрии със задушен в бяло вино лук — вечеря, от която цяла нощ стомахът щеше да му създава проблеми, но си заслужаваше. За всеки случай, преди да започне да се храни, трябваше да се убеди, че в кухнята има пакетче сода бикарбонат, и слава богу, имаше. Седнал на верандата, излапа добросъвестно всичко, като в чинията останаха само костите и главите на рибите, но бяха така облизани, че изглеждаха като фосилни находки.

След като разтреби масата, изсипа върху нея съдържанието на чувала за отпадъци, пълен с взетите от дом Грифо документи. Беше убеден, че изречение, ред или буква можеше да му подскаже някаква причина за изчезването на двамата старци. Бяха събирали всичко — поздравителни писма и картички, снимки, телеграми, сметки за ток и телефон, данъчни декларации, разписки и касови бележки, рекламни дипляни, автобусни билети, актове за раждане и брак, трудови книжки, здравни книжки и всякакви невалидни карти. Имаше дори копие от „сертификат за съществуване“, неизмерим връх на бюрократичната глупост. Какво ли щеше да опише Гогол със своите мъртви души пред подобен сертификат? А Франц Кафка щеше да успее да извлече от него един от своите тягостни разкази. Ами сега със сертификата как трябваше да се процедира? Каква ли беше „практиката“ — използва тази обичана от бюрокрацията дума. Написваш на лист хартия изречение от типа на: „Аз, долуподписаният Салво Монталбано, декларирам, че съществувам“, подписваш го и го предаваш на съответния служител ли?