Андреа Камиллери - Екскурзия в Тиндари

Комисарят мислеше за всичко това, докато се насочваше към Чукафа. Дори се сети за трагикомичната сцена, която беше видял по телевизията. Някакъв от комисията „Антимафия“, дошъл във Фела след десетото убийство само за седмица, драматично си късаше дрехите и питаше със сподавен глас: „Къде е държавата?“. Междувременно няколко карабинери, четирима полицаи, двама от Финансовата гвардия и трима заместник-прокурори, които представляваха държавата във Фела, рискувайки всеки ден живота си, го гледаха смаяно. Депутатът от комисията „Антимафия“ очевидно имаше бели петна в паметта си, защото явно беше забравил, че поне отчасти държавата е той. Всъщност, ако нещата се случваха по този начин, именно той заедно с други като него бяха отговорни за това.

Точно в основата на хълма, където започваше самотният асфалтиран път към къщата на дон Балдучо, имаше едноетажна къщурка. Докато колата на Монталбано се приближаваше, някакъв мъж се показа на един от двата прозореца. Погледна автомобила и после приближи към ухото си мобилния си телефон. Онзи, който трябваше да бъде уведомен, вече знаеше.

Отстрани по пътя стърчаха електрическите и телеграфните стълбове, а на всеки петстотин метра имаше отбивка с уширение, нещо като място за престой. Неизменно на всяка площадка имаше по някой — или да човърка с пръст надълбоко в носа си, или прав да брои свраките, които летяха по небето, или се правеше, че поправя моторчето си. Часовои.

Оръжие не се виждаше, но комисарят знаеше много добре, че в случай на нужда то щеше да се появи незабавно зад някоя купчина камъни или зад някой стълб.

Голямата желязна врата, която се явяваше единствена пролука във високия зид, ограждащ къщата, беше отворена. Отпред стоеше адвокат Гутадауро с широка усмивка, изпълнена с раболепие, която минаваше напряко през лицето му.

— Продължете напред, след това завийте веднага вдясно, там е паркингът.

На площадката имаше десетина коли от всички марки — както луксозни, така и малолитражки. Монталбано спря, слезе и видя, че Гутадауро приближаваше задъхан.

— Не можеше да се съмнявам във вашата чувствителност, проявено разбиране и интелигентност! Дон Балдучо ще бъде щастлив! Елате, комисарю, ще ви покажа пътя.

Началото на входната алея към къщата се открояваше с двете си гигантски ели. Под всяко едно от дърветата имаше караулки, които приличаха на къщички за деца. И в действителност по тях се виждаха ваденки със Супермен, Батман, Херкулес. Караулките си имаха врата и прозорче. Адвокатът улови погледа на комисаря.

— Къщичките са построени по желание на дон Балдучо за внуците му. Или по-точно за правнуците му. Единият се казва Балдучо като него, а другият — Танино. На десет и осем години са. Дон Балдучо е луд по тези хлапета.

— Извинете, адвокате — попита Монталбано, придавайки на лицето си ангелско изражение, — онзи господин с брадата, който само за момент се показа от прозорчето на лявата къщурка, Балдучо ли е, или Танино?

Гутадауро елегантно подмина въпроса му.

Сега бяха стигнали до монументалната входна врата от черен орех с медни шипове по нея, която бегло наподобяваше ковчег в американски стил.

В единия ъгъл на градината, цялата в кокетни лехи с рози и други цветя, имаше басейн с червени риби (откъде ли намираше вода този голям рогоносец?). В здрава и широка желязна клетка имаше четири много тихи добермана, които преценяваха теглото и устойчивостта на госта, обзети от неустоимото желание да го изядат с парцалите. Очевидно през нощта оставяха клетката отворена.

— Не, комисарю — каза Гутадауро, виждайки, че Монталбано се отправи към ковчега, който представляваше врата. — Дон Балдучо ви очаква на верандата.

Тръгнаха към лявата част на вилата. Верандата беше обширно пространство, отворено от трите страни, а таван му беше терасата на първия етаж. През шестте изящни арки, които го обграждаха, от дясната му страна се разкриваше прекрасен пейзаж. Километри плажна ивица и море, прекъснати на хоризонта от очертанията на назъбения нос Росело. За панорамата отляво обаче можеше още много да се желае — бетонна равнина без никаква зеленина, в чиято далечина се давеше Вигата.

На верандата имаше диван, четири комфортни фотьойла, ниска продълговата масичка. Десетина стола бяха опрени на единствената стена, вероятно ги използваха при пленарните си заседания.

Дон Балдучо, на практика един облечен скелет, седеше на двуместния диван с одеяло на шотландски карета върху коленете си, въпреки че нито беше студено, нито духаше вятър. До него на единия фотьойл седеше свещеник с расо, около петдесетгодишен, червендалест, който се изправи, когато се появи комисарят.