Андреа Камиллери - Екскурзия в Тиндари

Въпреки че в новия градоустройствен план терените по Чукафа от доста време бяха обявени за такива, на които може да се строи, собствениците им, адвокат Сидоти и маркиз Лауричела, въпреки че и двамата бяха без пари, не се осмеляваха да ги парцелират и да ги продадат, за да не обидят лошо дон Балдучо. Той ги беше привикал и посредством метафори, пословици и анекдоти им беше дал да разберат до каква степен близостта на чужди хора би предизвикала у него непоносима досада. Адвокат Сидоти, собственик на терена, върху който беше изграден пътят, отказал решително да поиска обезщетение за нежеланата експроприация, за да избегне опасните недоразумения. Дори из градчето злостно се шушукаше, че двамата собственици са се споразумели да си поделят щетите поравно: адвокатът беше загубил терена си, а маркизът беше направил вежлив подарък за пътя на дон Балдучо, нагърбвайки се с парите за труда. Злите езици дори мълвяха, че ако заради лошото време по пътя се образуваше някоя дупка или свлачище, дон Балдучо се оплакваше за това на маркиза, който на мига и винаги с пари от собствения си джоб се погрижваше да стане отново гладък като билярдна маса.

От около три години по този край нещата не вървяха така добре, както в началото, нито за Синагра, нито за Куфаро — двете фамилии, които си оспорваха контрола над провинцията.

Мазино Синагра, шейсетгодишният първороден син на дон Балдучо, най-накрая беше арестуван и хвърлен в затвора с толкова много обвинения, че по време на процесите срещу него, ако в Рим биха гласували отмяна на наказанието доживотен затвор, законодателят трябваше да направи изключение и да възобнови въпросното наказание само заради този човек. Япикину, синът на Мазино и обожаван внук от дядо си дон Балдучо, трийсетгодишен млад мъж, по природа надарен с толкова симпатично и честно лице, че пенсионерите дори биха му поверили спестяванията си, беше принуден да се укрива от правосъдието, преследван от множество съдебни заповеди за арест. След десетилетия, прекарани в апатия, дон Балдучо се беше почувствал подмладен с трийсет години след убийството на двамата най-смели магистрати на острова, но сега беше зашеметен и разтревожен поради тази съвсем нова офанзива на закона и отново се беше сгромолясал под старческите си недъзи, разбирайки, че начело на прокуратурата е дошъл някакъв миришещ на комунизъм жител на Пиемонт, който беше най-лошият възможен вариант. Един ден по време на информационната емисия по телевизията беше видял този магистрат, коленичил в църквата.

— Ама какво прави тоя, да не би да ходи на литургия? — беше попитал удивено.

— Да, господине, религиозен е — беше му обяснил някой.

— Ама как? Свещениците на нищо ли не са го научили?

Малкият син на дон Балдучо, Нджилино, беше полудял напълно, започвайки да говори някакъв неразбираем език, който твърдеше, че е арабски. И от този момент нататък се обличаше като арабин, така че в градчето го наричаха Шейха. Двамата синове на Шейха прекарваха повече време в чужбина, отколкото във Вигата. Пино, наричан Акордьора заради дипломатическите си способности, които умееше да проявява в трудни моменти, непрекъснато пътуваше между Канада и Съединените щати. Калуцо обаче прекарваше осем месеца от годината в Богота. Затова тежестта за състоянието на фамилните дела беше паднала върху главата на семейството, който пък беше позволил на братовчед си Саро Маджистро да му помага. За него се говореше, че след като убил един от фамилия Куфаро, изял черния му дроб, опечен на шиш. От друга страна, и за Куфаро не можело да се каже, че делата им вървят по-добре. Преди две години една сутрин главата на семейство Куфаро, над осемдесетгодишния дон Сисино, се качил в колата, за да отиде да слуша светата литургия, както неизменно и благочестиво бил свикнал да прави. Автомобила го карал малкият му син, Биртино. Едва запалил мотора, се чула ужасна експлозия, от която се изпочупили стъклата на разстояние от пет километра. Счетоводителят Артуро Спампинато, който нямал нищо общо със случката, помислил, че е започнало страшно земетресение и се хвърлил от шестия етаж, размазвайки се на земята. От дон Сизино бяха намерили само лявата ръка и десния крак, а от Биртино — само четири обгорели кости.

Куфаро не се настроили срещу Синагра, както цялото градче очаквало. Напротив, както Куфаро, така и Синагра знаели, че тази смъртоносна бомба в колата е била заложена от трети лица, членове на някаква нова мафиотска групировка от младежи кариеристи без страхопочитание, готови на всичко. Те си били наумили да прецакат двете исторически фамилии и да заемат мястото им. Но и за това имаше обяснение. Ако преди време пътят на дрогата е бил достатъчно широк, то в днешно време беше станал магистрала с шест платна. Затова се нуждаеха от млади сили, решителни, с прецизни ръце, способни да използват както калашника, така и компютъра.