Андреа Камиллери - Екскурзия в Тиндари

— Разбира се.

— И след като не ми бяха казали нищо, им се обадих в неделя в девет и четвърт, но никой не ми отговори. И тогава започна теглото ми.

— Автобусът е пристигнал във Вигата към единайсет часа вечерта.

— Продължих да звъня чак до шест сутринта.

— Господин Грифо, за съжаление, трябва да направим всички предположения. Дори и тези, които предизвикват отвращение още докато ги формулираме. Баща ви имаше ли врагове?

— Комисарю, само заради буцата, която е заседнала в гърлото ми, все още не съм избухнал в смях заради въпроса ви. Баща ми е добър човек въпреки лошия си характер. Същото се отнася и за мама. Татко беше пенсионер от десет години. Никога не ми е говорил за хора, които му мислят злото.

— Богат ли беше?

— Кой? Баща ми ли? Живееше от пенсията си. Беше успял да закупи дома, в който живеят, с обезщетението при уволнението му. — Наведе безутешно очи. — Не мога да намеря причина, поради която родителите ми да поискат да изчезнат или да ги накарат да изчезнат. Ходих дори да говоря с личния им лекар. Каза ми, че за възрастта си са били добре. И не са били болни от атеросклероза.

— Понякога в определена възраст — каза Монталбано — човек лесно може да се поддаде на внушения, внезапни убеждения…

— Не ви разбрах.

— Ех, какво да ви кажа, някой познат може да им е казал за чудесата на „Черната Богородица“ от Тиндари…

— И за какво са им притрябвали тези чудеса? А пък и знаете ли, те бяха безразлични към божиите дела.

Ставаше, за да тръгне за срещата с Балдучо Синагра, когато в кабинета му влезе Фацио.

— Комисарю, извинете ме, но случайно да имате новини от господин Ауджело?

— Видяхме се на обяд. Каза, че ще мине оттук. Защо?

— Защото го търсят от дирекцията на полицията в Павия.

Монталбано не загря на мига.

— От Павия? И кой беше?

— Една жена, но не ми каза как се казва.

Ребека! Разбира се, обезпокоена за своя любим Мими.

— Тази жена от Павия няма ли мобилния му телефон?

— Да, господине, има го, но каза, че е изключен. Каза също, че от няколко часа го търси, веднага щом се наобядвала. Ако се обади отново, какво да й кажа?

— Мен ли питаш?

Мислено, докато отговаряше на Фацио, преструвайки се на раздразнен, усещаше как го обзема доволство. Май семето започваше да покълва.

— Слушай, Фацио, не се притеснявай за господин Ауджело. Ще видиш, че рано или късно ще се появи. Исках да ти кажа, че излизам.

— Отивате в Маринела ли?

— Фацио, не съм длъжен да ти давам обяснения къде отивам.

— Хм, какво толкова ви попитах, за да ми отвръщате така грубо? Само един безобиден въпрос ви зададох. Извинете ме, че си го позволих.

— Слушай, прощавай, малко съм нервен.

— Виждам.

— Не казвай на никого това, което ще ти кажа. Отивам на среща с Балдучо Синагра.

Фацио пребледня и го погледна с облещени очи.

— Шегувате ли се?

— Не.

— Комисарю, този е свиреп звяр!

— Знам.

— Комисарю, може да се ядосвате колкото си искате, но аз въпреки това ще ви го кажа. Според мен не трябва да ходите на тази среща.

— Слушай ме добре! Господин Балдучо Синагра в настоящия момент е свободен гражданин.

— Да живее свободата! Той е лежал двайсет години в затвора и на съвестта му тежат най-малко трийсет убийства.

— Което все още не сме успели да докажем.

— С доказателства или без тях, винаги си остава лайнар.

— Съгласен съм. Ама забрави ли, че занаятът ни е точно такъв — да се занимаваме с лайнари.

— Комисарю, ако много държите да отидете, идвам с вас.

— Няма да мърдаш оттук! И не ме карай да ти казвам, че това е заповед, защото се вбесявам до смърт, когато ме принуждаваш да изричам подобни неща.

Дон Балдучо Синагра живееше заедно с цялата си многобройна фамилия в много голяма селска къща, построена точно на самия връх на хълм, който от незнайни времена го наричаха Чукафа. Домът се намираше по средата на пътя между Вигата и Монтереале. А хълмът Чукафа се отличаваше с две особености. Първата, че беше напълно гол и лишен дори от стръкче зелена тревица. По тази земя никога не беше расло дърво, нито някога беше успяло да се захване стъбло сорго, туфа бодлив каперсник или храст годжи бери. Да, имаше няколко дървета, които ограждаха къщата, но те бяха посадени и вече пораснали по искане на дон Балдучо, за да има някъде поне малко прохлада. А за да ги предпази да не изсъхнат и загинат, беше наредил да докарат с камиони специална пръст. Втората особеност беше, че с изключение на къщата на семейство Синагра, не се забелязваха никакви други жилища, къщурки, вили или каквото и да е от този тип. От която и страна да се погледнеше, се виждаха само склоновете на хълма. Не оставаше незабелязан и криволичещият широк асфалтиран път, дълъг три километра, катерещ се нагоре, който дон Балдучо беше накарал да му направят, както твърдеше, с негови собствени средства. Нямаше други жилища не защото Синагра бяха купили целия хълм, а заради друг много по-дребнав мотив.