Андреа Камиллери - Екскурзия в Тиндари

„Така или иначе, за да му придам някакво значение — каза си Монталбано, — нека да предположим, че им го е наредил докторът.“

Нямаше обаче никакво желание за шеги.

Пък и какъв ще е този толкова съвестен доктор, който ще тръгне с личната си кола да следва автобуса — както на отиване, така и на връщане, — за да може да следи дали пациентите му са винаги по местата си? Когато вече е нощ и остава малко до пристигането им във Вигата, докторът започва да примигва по странен начин с фаровете на колата си. Уговорен сигнал. Алфонсо Грифо моли шофьора да спре. И от гостилница „Парадизо“ следите на семейната двойка се губят. Може би съвестният лекар е повикал старците да се качат в колата му, вероятно е имал спешна нужда да им премери кръвното налягане.

В този момент Монталбано реши, че е време да престане да си играе на Тарзан и да се върне в тъй наречената цивилизация. Докато изтръскваше мравките от дрехите, си зададе един последен въпрос: „От каква ли тайна болест са страдали семейство Грифо, след като е трябвало да се намеси толкова съвестният им лекуващ лекар?“.

Малко преди склона, който водеше към Вигата, имаше телефонна кабина. Като по чудо работеше. На господин Маласпина, собственика на автобусната фирма, му трябваха по-малко от пет минути, за да отговори на въпросите на комисаря.

— Не, семейство Грифо никога преди това не са участвали в тези пътувания.

— Да, направили са резервация в последната минута, в събота точно в тринайсет часа, когато е бил крайният срок за записване.

— Да, платили са в брой.

— Не, при резервацията не е дошъл нито господинът, нито госпожата. Тото Белавия, служителят на гишето, беше готов да си заложи главата, че ги е записал и е платил изискан четирийсетгодишен мъж, който се представил за племенник на Грифо.

От къде на къде беше толкова подготвен по въпроса? Много просто, цялото градче говореше и клюкарстваше за изчезването на семейство Грифо, а той, обзет от любопитство, се беше информирал.

— Комисерийо, в стаята на Фацио би трябвало да е синът на старците.

— Е или би трябвало да е?

Катарела не се смути:

— И двете, комисерийо.

— Кажи му да влиза.

Давиде Грифо се появи разтревожен, брадясал, със зачервени очи и смачкани дрехи:

— Ще се върна в Месина, комисарю. Така или иначе, и тук да стоя, какво да правя? Нощем не мога да мигна, все с една и съща мисъл в главата… Господин Фацио ми каза, че все още нищо не сте успели да разберете.

— За съжаление, е така. Но не се съмнявайте, че ако има някаква новина, веднага ще ви я съобщим. Имаме ли адреса ви?

— Да, оставих го.

— Един въпрос, преди да си тръгнете. Имате ли братовчеди?

— Да, един. Около четирийсетте.

Комисарят наостри уши.

— Къде живее?

— В Сидни. Работи там. От три години не е идвал да навести баща си.

— Откъде знаете?

— Защото всеки път, когато си идва, намираме начин да се видим.

— Може ли да оставите на Фацио адреса и телефонния номер на този ваш братовчед?

— Разбира се. Но за какво ви трябва? Мислите, че…

— Не бих искал нещо да ми се изплъзне.

— Вижте, комисарю, наистина дори само идеята, че братовчед ми може да има нещо общо с изчезването, е смехотворна… извинете ме.

Монталбано го спря с жест:

— Още нещо. Вие знаете ли, че по нашия край наричаме братовчед, чичо, племенник дори човек, с когото нямаме никаква кръвна връзка, само така, защото ни е симпатичен… Помислете добре. Има ли някой, когото родителите ви да са наричали племенник?

— Комисарю, вижда се, че не познавате баща ми и майка ми! Те имат едни характери, пази боже! Не, господине, струва ми се невъзможно да наричат племенник някого, който не им е такъв.

— Господин Грифо, трябва да ме извините, ако ви карам да повтаряте неща, които може би вече сте ми казвали, но това е колкото във ваш, толкова и в мой интерес. Напълно ли сте сигурен, че родителите ви не са споменали нищо за екскурзията, на която са имали намерение да ходят?

— Нищо, комисарю, абсолютно нищо. Нямахме навика да си пишем, говорехме си по телефона. Обаждах им се в четвъртък и неделя, винаги между девет и десет часа вечерта. В четвъртък, когато говорих за последен път с тях, дори не ми загатнаха за пътуване към Тиндари. Напротив, дори като ми казваше довиждане, мама рече: „Ще се чуем в неделя, както обикновено“. Ако са били запланували екскурзия, щяха да ме предупредят, за да не се притеснявам, ако не ги намеря у дома. Щяха да ми кажат да се обадя по-късно, в случай че автобусът закъснее. Не ви ли се струва логично?