Андреа Камиллери - Екскурзия в Тиндари

— Значи, възможно е семейство Грифо да са били вече потеглили пеша към дома си?

Беатриче отвори уста, сякаш да каже нещо, но се отказа.

— Хайде — каза комисарят, — кажете го, каквото й да е то, защото това, което на вас ви се струва глупаво, на мен може да ми е от полза.

— Ами, когато служителят се качи да вземе комплекта с мострите, аз му помогнах. Докато издърпвах към себе си първия кашон, подпрях ръката си на мястото, където преди малко би трябвало да е седял господин Грифо. Беше студено. Според мен тези двамата не са се качили обратно в рейса след спирането при гостилница „Парадизо“.

Калоджеро донесе сметката, Монталбано плати, Беатриче се изправи, комисарят също, макар и с известно неудоволствие, защото момичето наистина притежаваше божествена прелест, а нещата свършваха дотук.

— Ще ви изпратя — каза Монталбано.

— С кола съм — отвърна му Беатриче.

И точно в този момент се появи Мими Ауджело. Видя Монталбано, насочи се към него, но в същото време замръзна като парализиран и с облещени очи; изглеждаше, все едно е минал ангелът от народните поверия, който, като каже „амин“, и всички остават в позата, в която се намират. Беше очевидно, че е фокусирал Беатриче. После изведнъж обърна гръб и понечи да се върне назад.

— Мен ли търсиш? — спря го комисарят.

— Да.

— Ами тогава защо се готвеше да си тръгнеш?

— Не исках да те безпокоя.

— За какво безпокойство говориш, Мими! Ела… Госпожице, да ви представя моя заместник Ауджело. Госпожица Беатриче Дилео, която миналата неделя е имала възможността да пътува със семейство Грифо, ми разказа интересни неща.

Мими знаеше само, че Грифо са изчезнали, нямаше представа от разследването, но не успяваше да каже нито дума, а само гледаше вторачено момичето.

Тогава точно Дяволът, онзи с голямо Д, се материализира до Монталбано. Невидим за всички, с изключение на комисаря, носеше традиционния си костюм, космата кожа, кози крака, опашка и къси рогца. Комисарят усети как зловонният му дъх на сяра опари лявото му ухо. „Направи така, че да се опознаят по-добре“, заповяда му Дяволът. И Монталбано се преви пред Неговата воля.

— Имате ли още пет минути? — попита той с усмивка Беатриче.

— Да. Целия следобед съм свободна.

— А ти, Мими, ял ли си?

— Ааа… все още не.

— Тогава сядай на моето място и поръчвай, докато госпожицата ти разказва онова, което разказа и на мен за семейство Грифо. За съжаление, имам спешна работа за вършене. Ще се видим по-късно в полицейското управление, Мими. И още веднъж благодаря, госпожице Дилео.

Беатриче седна отново, Мими се строполи вдървено върху стола, сякаш беше нахлузил средновековни рицарски доспехи. Все още не можеше да осъзнае как се е озовала пред него тази божия благодат, но това, което влоши ситуацията, и без това вече тежка, се оказа необичайната любезност на Монталбано, който излезе от гостилницата, припявайки си. Семето беше посято. Ако теренът е плодороден (а относно плодородността на терена на Мими не можеше да има съмнение), това семе щеше да поникне. И тогава сбогом, Ребека, или както се казваше, сбогом, молба за преместване! „Извинете, комисарю, но не ви ли се струва, че постъпихте леко като негодник?“ — попита с възмутен глас Монталбановата съвест. „Хм, ама че досада!“ — беше отговорът.

Пред кафене „Кавильоне“ стоеше собственикът му Артуро, който, подпрян на касата на вратата, се припичаше на слънцето. Беше облечен като просяк — износени и лекьосани сако и панталон, въпреки близо петте милиарда лири, които беше натрупал, давайки пари назаем като лихвар. Скъперник, произхождащ от семейството на легендарни скръндзи. Веднъж беше показал на комисаря жълта и наплюта от мухите табела, която дядо му в началото на века държал, изложена в заведението: „Който сяда на маса, трябва да консумира поне чаша вода. Чаша вода струва две чентезими 12 12 Сто чентезими са равни на една лира. — Б.р. “.

— Комисарю, ще пиете ли кафе?

Влязоха вътре.

— Едно кафе за комисаря! — заповяда Артуро на бармана, докато слагаше в касата парите, които Монталбано извади от джоба си. В деня, в който Артуро щеше да се реши да подари дори трошица от кроасан, със сигурност щеше да настане катаклизъм, който да направи щастлив Нострадамус.

— Какво има, Арту?

— Исках да поговоря с вас за случката с Грифо. Познавам ги, защото всяка неделна вечер през лятото сядат на една маса, винаги самички, и поръчват два сладоледа — сладоледена торта „Касата“ за него и лешник със сметана за нея. Онази сутрин ги видях.