Андреа Камиллери - Екскурзия в Тиндари

След това носът, небцето и гърлото бяха завладени от прекрасния аромат на ризотото и както се бяха уговорили, запазиха мълчание.

Подхванаха отново разговора в очакване на лаврака. Точно Беатриче беше тази, която започна темата за семейство Грифо:

— Тези двамата, които са изчезнали…

— Извинете ме, но ако сте били в Палермо, откъде сте научили, че…

— Вчера вечерта ми се обади по телефона директорът на „Сирио“. Каза ми, че сте извикали всички екскурзианти.

— Добре, продължавайте напред.

— Волю-неволю, трябва да нося със себе си комплект мостри. Ако автобусът е пълен, комплекта с мострите, който заема доста място, защото се състои от два големи кашона, го пъхам в багажника. Ако обаче рейсът не е пълен, го слагам на последната седалка, тази с петте места. Кашоните оставям на двете най-отдалечени от вратата места, за да не възпрепятствам слизането и качването на пътниците. Хубаво, ама господин и госпожа Грифо отидоха да седнат точно на последната седалка.

— Кои от останалите три места заемаха?

— Хм, той беше на това, което е в средата и пред него е пътеката. Съпругата му седеше до него. Свободно оставаше мястото, което е по-близо до вратата. Когато пристигнах към седем и половина…

— С комплекта мостри ли?

— Не, той беше оставен в автобуса още предната вечер от служител на „Сирио“. Същият този служител идва да го вземе, когато се връщаме във Вигата.

— Продължавайте, моля.

— Когато ги видях, че са седнали точно където са кутиите, им намекнах, че са могли да си изберат и по-хубави места, с оглед на това, че автобусът все още беше почти празен, а и нямаше запазени места. Обясних им, че на мен ми се налага да показвам стоката и ходейки напред-назад, ще ги безпокоя. Жената дори не ме погледна, беше се вторачила право напред, помислих си, че е глуха. Съпругът й обаче изглеждаше разтревожен… не разтревожен, по-скоро напрегнат, отговори ми, че мога да правя каквото искам, но те предпочитат да останат да си седят там. По средата на пътуването го накарах да стане, защото трябваше да започвам работата си. И знаете ли какво направи той? Побутна със задник съпругата си, която се премести на свободното място, по-близо до вратата. А той се настани до нея. Така успях да взема един тиган. Но веднага щом се обърнах с гръб към шофьора, с микрофона в едната ръка, а тигана в другата, Грифо се върнаха на предишните си места. — Усмихна се. — Когато застана така, се чувствам много смешна. Всъщност… Имаме си един екскурзиант, кавалер Мистрета, който почти винаги пътува, та той принуди жена си да купи три комплекта кухненски принадлежности. Можете ли да си представите? Влюбен е в мен, но да не ви казвам какви погледи ми хвърля съпругата му! И така, на всеки купувач подаряваме по един говорещ часовник, от тези, които чернокожите амбулантни търговци продават по десет хиляди лири. А на всички останали пътници раздаваме химикалки, върху които е изписано името на фирмата. Семейство Грифо ги отказаха.

Пристигнаха порциите лаврак и отново настъпи мълчание.

— Искате ли плодове? Кафе? — попита Монталбано, когато от рибите не беше останало нищо друго освен костите и главите.

— Не — каза Беатриче, — предпочитам да запазя вкуса си на море.

Не само че му беше като близначка, ами сиамска при това.

— Всъщност, комисарю, през цялото време, докато продължаваше продажбата, хвърлях по едно око и към семейство Грифо. И двамата изглеждаха вцепенени, с изключение на моментите, когато той се обръщаше назад, за да погледне през стъклото. Сякаш се боеше, че някаква кола следва автобуса.

— Или обратното — каза комисарят. — За да е сигурен, че някаква кола продължава да следва автобуса.

— Възможно е. Не ядоха с нас в Тиндари. Когато слязохме, ги оставихме седнали. Когато се качихме, те продължаваха все там да си седят. По време на пътуването обратно не слязоха дори на спирката за кафето с мляко. Но за едно нещо съм сигурна — че точно господин Грифо поиска спиране при гостилница „Парадизо“. Оставаше съвсем малко до пристигането ни и шофьорът искаше да го подминем. Той обаче започна да протестира. След което почти всички слязоха. Аз останах в автобуса. По някое време шофьорът натисна клаксона, екскурзиантите се качиха и автобусът потегли.

— Сигурна ли сте, че и Грифо са се качили?

— Това не мога да гарантирам. По време на почивката си бях сложила слушалките и си слушах музика от уокмена. Стоях със затворени очи. Казано накратко, налегна ме дрямка. Събудих се във Вигата, когато по-голямата част от пътниците бяха вече слезли.