Андреа Камиллери - Екскурзия в Тиндари

Монталбано си представи пътуването. След първите здрависвания следват няколко минути неизбежно мълчание, докато се настанят по-добре, махнат шаловете, каскетите, шапките и проверят дали в дамските им чанти или в джобовете са очилата и ключовете за вкъщи… Полека-лека се появяват първите признаци на веселост, първите разговори на висок глас и преплитащите се изречения… И шофьорът, който ги пита: „Искате ли да пусна радиото?“. Хоров отговор: „Не“… И може би от време на време някой или някоя се обръща назад към последната седалка, където един до друг седят семейство Грифо, неподвижни и привидно глухи, защото осемте свободни места между тях и другите пътници създават нещо като бариера за звуците, думите, шумовете и смеховете.

Точно на това място Монталбано се плесна по челото. Беше забравил! Шофьорът му спомена нещо безценно, което напълно му беше изскочило от ума.

— Гало!

От гърлото му вместо име изскочи сподавен вик. Вратата се отвори и се появи уплашеният Гало.

— Какво има, комисарю?

— Обади се спешно в автобусната фирма, че не си я спомням коя беше. Ако се свържеш с някого, веднага ми го прехвърли.

Имаше късмет. Отговори му счетоводителят.

— Имам нужда от информация. При пътуването за Тиндари миналата неделя, освен шофьора и пътниците, имало ли е някой друг в автобуса?

— Разбира се. Вижте, комисарю, фирмата позволява на представители на домашни потреби, перилни препарати, украшения за мебели и…

Беше го изрекъл с тона на крал, който раздава щедро милостта си.

— Колко искате да ви плащат за това? — попита непочтителният поданик Монталбано.

Царственият тон на другия се видоизмени в нещо като мъчително пелтечене:

— Тряб… ва… ва да взе… ме… те… те предвид, че про… цен… тът… тът…

— Не ме интересува. Искам само името на дистрибутора, който е бил на това пътуване, и телефонния му номер.

— Ало? Дом Дилео ли е? Комисар Монталбано съм. Бих искал да говоря с госпожа или госпожица Беатриче.

— Аз съм, комисарю. Госпожица. Чудех се кога ли ще ме извикате на разпит. Ако не го бяхте направили и днес, щях аз да дойда в полицейското управление.

— Приключихте ли с обяда?

— Все още не съм го започнала. Току-що се върнах от Палермо, имах изпит в университета, и тъй като съм сама, ще трябва да си сготвя нещо. Нямам обаче голямо желание.

— Искате ли да дойдете на обяд с мен?

— Защо не?

— Ще се видим след половин час в гостилница „Сан Калоджеро“.

Осемте мъже и четирите жени, които в този момент се хранеха в гостилницата, спряха, кой по-рано, кой по-късно, с вилица във въздуха и се загледаха в току-що влязлото момиче. Истинска красавица — висока, руса, стройна, с дълги коси и лазурни очи. Една от тези, които се виждат по кориците на списанията, само че тази имаше доста целомъдрен вид. Какво ли правеше в гостилница „Сан Калоджеро“? — едва се запита комисарят и веднага осъзна, че вниманието се насочи към неговата маса.

— Вие сте комисар Монталбано, нали? Аз съм Беатриче Дилео.

Седна, а Монталбано, смаян, остана още миг да стърчи. По Беатриче Дилео нямаше капчица грим, тя си беше такава по природа. Може би затова присъстващите жени продължаваха да я гледат без ревност. Може ли да си ревнив към един арабски жасмин?

— Какво ще поръчате? — попита Калоджеро, приближавайки се. — Днес имам от ризотото с черен секрет от октопод, което е голям специалитет.

— За мен става. А вие, Беатриче?

— За мен също.

Монталбано с удовлетворение забеляза, че тя не добави типичното женско изречение: „Донесете ми малка порция, ако обичате“. Две лъжички. Една лъжичка. Точно тринайсет преброени оризови зрънца. О, боже, онези досадни диети!

— За второ имам лаврак, уловен тази нощ, или…

— За мен става и без „или“. А вие, Беатриче?

— Лаврак.

— Комисарю, за вас обичайните — минерална вода и бяло вино „Корво“. А за вас, госпожице?

— Същото.

Да не бяха женени?

— Вижте, комисарю — каза Беатриче с усмивка, — трябва да ви призная нещо. Когато се храня, не мога да говоря. Затова ме разпитайте, преди да донесат ризотото, или между едното и другото ястие.

Исусе! Значи е вярно, че в живота се случва чудото да срещнеш сродната си душа! Жалко, но изглежда, грубо погледнато, беше с около двайсет и пет години по-млада от него.

— Какъв ти разпит! Кажете ми по-скоро нещо за себе си.

И така, преди Калоджеро да дойде с ризотото, което беше нещо повече от обикновен специалитет, Монталбано разбра, че Беатриче е точно на двайсет и пет години, че учи литература в университета в Палермо, но е прекъсвала, че е представител на фирмата за домашни потреби „Сирио“, за да може с припечеленото да живее и да се издържа по време на следването си. Сицилианка въпреки привидностите, разбира се, сикуло-нормандка, родена в Аидоне, където все още живееха родителите й. Защо ли обаче тя живееше и работеше във Вигата? Съвсем просто — преди две години в Аидоне се запознала с младеж от Вигата, който също бил студент в Палермо, но в специалност „Право“. Влюбили се, но имала грандиозен скандал с родителите си, които се противопоставили, и тя последвала младежа във Вигата. Наели малък апартамент на шестия етаж в огромен блок в квартал „Пиано Лантерна“. Но пък от балкона на спалнята им се виждало морето. След няма и четири месеца щастие Роберто, това е името на момчето, й оставил бележка, в която любезно я уведомявал, че се премества в Рим, където го очаквала годеницата му, някаква негова далечна братовчедка. Беатриче повече нямала очи да се върне в Аидоне. Това е всичко.