Андреа Камиллери - Екскурзия в Тиндари

— Коя сутрин?

— Сутринта, когато потеглиха за Тиндари. Началната спирка на автобусите е малко по-нататък, на площада. Отварям в шест, шест и нещо. И що да видя? Грифо вече тук отвън, пред спуснатите кепенци. Представете си, автобусът им трябваше да тръгне в седем!

— Консумираха ли нещо?

— За всеки от тях по един топъл кроасан, бяха ми ги докарали от фурната десетина минути преди това. Автобусът пристигна в шест и половина. Шофьорът, който се казва Филипо, влезе и си поръча кафе. Тогава господин Грифо се приближи до него и го попита дали може да се качат, за да си запазят места. Филипо им каза „да“ и те се изнизаха, без дори да ми кажат приятен ден. Да не би да са се бояли, че ще изпуснат рейса?

— Това ли е всичко?

— Е, да.

— Слушай, Арту, познаваше ли онова момче, дето го застреляха?

— Нене Санфилипо ли? Допреди две години идваше редовно да играе билярд. След това много рядко съм го виждал. Само през нощта.

— Как през нощта?

— Комисарю, затварям в един часа. Понякога идваше и купуваше бутилка уиски, джин, все неща от този вид. Пристигаше с колата, в която почти винаги имаше и някое момиче.

— Успявал ли си да разпознаеш някое от тях?

— Не, господине. Може би ги е докарвал тук от Палермо, Монтелуза, само той си знае откъде.

Като стигна до вратата на полицейското управление, усети, че не му се влиза. Върху бюрото му го чакаше олюляващата се купчина с документи за подпис и само при мисълта за това дясната ръка започваше да го наболява. Увери се, че в джоба си има достатъчно цигари, качи се в колата и потегли в посока Монтелуза. Точно по средата на пътя между двата града в полето се виеше пътека, скрита зад рекламен билборд, която водеше към грохнала селска къщурка. От едната й страна имаше огромно сарацинско маслиново дърво, което със сигурност си беше направило своите два пъти по сто години. Изглеждаше като изкуствено, театрален декор, излязъл от фантазията на Гюстав Доре 13 13 Френски художник, илюстратор и гравьор (1832–1883). — Б.пр. , подходяща илюстрация за Дантевия „Ад“. Най-ниските му клони се влачеха по земята и се оплитаха, това бяха клони, които, колкото и да се опитваха, не успяваха да се вдигнат към небето, а в определен момент на своето напредване размисляха и решаваха да се върнат назад към ствола, правейки нещо като лакътна извивка или в някои случаи истински възел. Миг след това обаче променяха идеята си и се връщаха обратно, като уплашени от вида на могъщия, но надупчен, изгорен и сбръчкан от годините ствол. Но за да се върнат назад, клоните следваха различна от предишната посока. Наподобяваха змии — питон, боа, анаконда, които сякаш изведнъж се бяха видоизменили в маслинови клони. Изглеждаха отчаяни, прокълнати заради тази магия, която ги беше замразила, „захаросала“, би казал Монтале 14 14 Еудженио Монтале (1896–1981) — италиански поет, носител на Нобелова награда за литература за 1975 г. — Б.пр. , завинаги в непосилното им и трагично бягство. Средните клони, достигащи горе-долу метър дължина, тутакси изпадаха в съмнение дали да се насочат нагоре, или да се обърнат към земята, за да се съберат с корените.

Когато нямаше желание за морски въздух, Монталбано заместваше разходката си по източния кей с посещение на маслиновото дърво. Яхнал един от ниските клони, си запалваше цигара и започваше да размишлява върху случаите, които имаше да разрешава.

Беше открил, че по някакъв загадъчен начин оплитането, увиването, усукването, наслояването, всъщност лабиринтът на клоните отразяваше почти подражателно онова, което се случваше и в главата му — преплитането на хипотезите, натрупването на доводите. И ако някое предположение на пръв поглед можеше да му се стори твърде прибързано и рисковано, гледката на клон, който рисуваше още по-авантюристична извивка от неговата мисъл, го изпълваше с увереност, караше го да продължава напред.

Скрит сред зелените и сребърни листа, беше в състояние да седи така с часове, без да се помести — неподвижността му от време на време се прекъсваше от неизбежните движения, като например да си запали цигара, да я изпуши, без изобщо да я изважда от устата си, или да загаси внимателно фаса, смачквайки го с тока на обувката. Стоеше от толкова дълго време на едно място, че мравките, необезпокоявани, се изкачваха по тялото му, промушваха се из косите му, разхождаха се по ръцете и челото му. Слезеше ли веднъж от дървото, трябваше внимателно да изтупа дрехите си и тогава заедно с мравките от тях изпадаше и по някое паяче или калинка за късмет.