Андреа Камиллери - Екскурзия в Тиндари

— Ето го и нашия скъп комисар Монталбано! — каза радостно с писклив глас Гутадауро.

— Моля да ме извините, че не ставам — каза дон Балдучо полугласно, — но краката ми вече не ме държат.

Не подаде ръка на комисаря.

— Това е дон Шаверио, Шаверио Кручила, който е бил и продължава да бъде духовен баща на Япикину, моето благочестиво внуче, оклеветено и преследвано от безсрамници. Слава богу, че е много вярващ младеж и понася преследванията, на които е подложен, като саможертва в името на Бога.

— Вярата е голяма работа! — изпусна се отец Кручила.

— Ако не те успи, поне си почиваш — завърши Монталбано.

И тримата — дон Балдучо, Гутадауро и свещеникът, го погледнаха смаяно.

— Извинете ме — каза отец Кручила, — но мисля, че грешите. Пословицата се отнася за леглото и всъщност звучи така: „Леглото е голяма работа — ако не спиш, поне си почиваш“. Или не?

— Имате право, обърках се — призна си комисарят.

Наистина беше сгрешил. Какво, по дяволите, го прихвана, та започна да се прави на духовит, преиначавайки една пословица и парафразирайки някаква изтъркана фраза, злоупотребявайки с религията, този опиум за народите? Де да беше религията опиум за престъпник и убиец като внука на Балдучо Синагра!

— Няма да ви притеснявам повече — каза отчето.

Поклони се на дон Балдучо, а той му отвърна, помахвайки му и с двете си ръце, поклони се и на комисаря, който му отвърна с леко кимване с глава, и накрая подхвана Гутадауро под ръка.

— Нали вие ще ме изпратите, адвокате?

Ясно беше, че преди да дойде, се бяха уговорили да го оставят на четири очи с дон Балдучо. Адвокатът щеше да се появи по-късно, след изтичане на времето, необходимо на клиента му, както обичаше да нарича онзи, който в действителност му беше господар, за да каже на Монталбано каквото имаше да му казва, но вече не пред свидетели.

— Заповядайте — каза старецът, посочвайки му фотьойла, на който преди малко седеше отец Кручила.

Монталбано се настани.

— Да ви предложа ли нещо? — попита дон Балдучо, протягайки ръка към устройството с трите копчета, закрепено върху подлакътника на дивана.

— Не, благодаря.

Комисарят не можа да се въздържи да не си зададе въпроса за какво ли служеха останалите два бутона? Ако с единия викаше камериерката, с втория вероятно призоваваше дежурния убиец. А с третия? С него сигурно вдигаше генерална тревога, способна да предизвика нещо подобно на трета световна война.

— Бихте ли удовлетворили любопитството ми — каза старият, оправяйки карираното одеяло върху краката си. — Ако преди миг, когато дойдохте на верандата, ви бях подал ръка, щяхте ли да я стиснете?

„Какъв хубав въпрос, голям кучи сине!“ — помисли си Монталбано. И веднага реши да му даде отговора, който чувстваше, че е най-откровен:

— Не.

— Ще ми обясните ли защо?

— Защото ние двамата се намираме от двете противоположни страни на барикадата, господин Синагра. И все още, макар че може би остава малко дотогава, не е обявено примирие.

Старият се изкашля, за да прочисти гърлото си. След това се прокашля отново. Едва тогава комисарят разбра, че това е смях.

— Малко ли остава?

— Знаците вече са налице.

— Да се надяваме, че е така. Но нека да преминем към сериозните неща. Комисарю, вероятно сте любопитен да разберете защо поисках да ви видя.

— Не.

— Само „не“ ли можете да казвате?

— С цялата си искреност, господин Синагра, но това, което като ченге ме интересува за вас, вече го знам. Изчел съм всички документи за вас, включително и онези, които се отнасят за времето, когато все още не съм бил роден. Като човек обаче не ме интересувате.

— Обяснете ми тогава защо дойдохте?

— Защото не се считам за толкова велик, че да отговоря с „не“ на онзи, който иска да поговори с мен.

— Правилно казано — каза старецът.

— Господин Синагра, ако имате нещо да ми съобщавате, добре. Иначе…

Дон Балдучо, изглежда, се поколеба. Протегна още повече врата си като на костенурка към Монталбано, втренчи се право в него, напрягайки воднистите си от глаукомата очи.

— Когато бях момче, имах зрение, което ме плашеше. Сега виждам все по-мъгляво, комисарю. И мъглата става все по-гъста. Но не ви говоря само за моите болни очи. — Въздъхна, отпусна се на облегалката на дивана, сякаш искаше да потъне в нея. — Човек трябва да живее колкото му се полага. Но деветдесет години са твърде много. И стават още повече, когато човек е длъжен да поеме отново нещата в свои ръце, след като вече си е мислел, че се е оттеглил. Пък и историята с Япикину ме изнури, комисарю. Не мога да спя от притеснение. Той освен всичко останало, има и болно сърце. Казвам му — предай се на карабинерите, те поне ще те лекуват. Но Япикину е млад и твърдоглав като всички младежи. Впрочем наложи се да размисля и пак да застана начело на фамилията. Но е трудно, доста е трудно. Защото времената вече са се променили и хората са станали различни. Не можеш повече да ги разбереш какво кроят, не си наясно какво им минава през главите. Едно време върху даден сложен проблем се разсъждаваше. Може би дълго, може би с дни, дори до такава степен, че да се изрекат лоши думи, да се стигне до сбиване, но се разсъждаваше. Днес хората не искат повече да мислят, не искат да губят време.