Андреа Камиллери - Екскурзия в Тиндари

— Тогава какво правят?

— Стрелят, комисарю мой, стрелят. Всички ни бива да стреляме, дори и най-смотания от компанията. Да предположим обаче, че в този момент измъкнете револвера, който държите в джоба си…

— Нямам, не се движа въоръжен.

— Наистина ли?!

Удивлението на дон Балдучо беше искрено.

— Комисарю мой, това е неблагоразумие! С всичките престъпници, които се навъртат наоколо…

— Знам, но оръжията не ми харесват.

— На мен също не ми харесваха. Но да се върнем към разговора ни. Ако насочите револвера си към мен и ми кажете: „Балдучо, коленичи“, тогава няма спасение, даже и Господ няма да може да ми помогне. И като съм невъоръжен, ще трябва да коленича. Така ли е? Но това не означава, че сте човек на честта, означава само, че сте, простете ми израза, просто един лайнар с револвер в ръка.

— А всъщност как постъпва мъжът на честта?

— Не „как постъпва“, комисарю, а „как постъпваше“. Идвате при мен невъоръжен и ми говорите, излагате ми проблема, обяснявате ми нещата „за“ и „против“, и ако в началото не съм съгласен, на следващия ден пак се връщате при мен, и така се връщате, докато не ме убедите, че единственият начин е да ме поставите на колене, както вие искате, и това е в мой и в общ интерес.

Светкавично в паметта на комисаря изплува откъс от есето на Алесандро Мандзони „История на позорния стълб“, в който някакъв нещастник е доведен до точката, в която трябва да произнесе израза „Кажете ми какво искате аз да кажа“ или нещо подобно. Но нямаше желание да се впуска в дискусии за Мандзони с дон Балдучо.

— Струва ми се обаче, че дори и в онези блажени времена, за които ми разказвате, е имало обичай да се убиват хора, които не са искали да коленичат.

— Разбира се! — каза оживено старецът. — Разбира се! Но да се убие човек, защото е отказал да се подчини, знаете ли какво означаваше?

— Не.

— Означаваше изгубена битка, означаваше, че смелостта на този човек не ни е оставила никаква друга възможност. Добре ли се изразих?

— Много добре се изразихте. Но, вижте, господин Синагра, не съм дошъл тук, за да слушам как ми разказвате историята на мафията от ваша гледна точка.

— Но вие от гледна точка на закона познавате историята добре!

— Разбира се. Но губещият или нещо такова сте вие, господин Синагра. А историята никога не я пишат губещите. В настоящия момент вероятно могат да я напишат по-добре онези, които не разсъждават, а стрелят. Победителите в момента. А сега, ако ми позволите…

Понечи да се изправи, но старецът го спря само с един жест.

— Извинете ме, но нас, хората, които сме на тази възраст, освен многото други болести, ни наляга и многословието. Комисарю, само с две думи — възможно е да сме направили огромни грешки. Много големи грешки. Казвам ние, защото говоря и от името на покойния Сизино Куфаро и неговите близки. Сизино ми беше враг, докато не умря.

— Какво правите, да не би да започвате да се разкайвате?

— Не, господин комисар, няма да се разкая пред закона. Само пред Бога, когато му дойде времето. Това, което исках да ви кажа, е следното — може и да сме направили големи грешки, но винаги сме знаели, че има граница, която не трябва да се преминава. Никога. Защото, преминеш ли я, няма повече разлика между човека и звяра. — Затвори очи изтощен.

— Разбрах — каза Монталбано.

— Наистина ли ме разбрахте?

— Наистина.

— И двете неща ли?

— Да.

— Тогава това, което исках да ви кажа, съм го казал — каза старецът, отваряйки очи. — Ако желаете да тръгвате, сам сте си господар. Приятна вечер!

— Приятна вечер! — отвърна му комисарят, изправяйки се.

Премина отново през двора и алеята, без да срещне никого. Пред двете къщички под елите чу детски гласчета. В едната имаше момченце с воден пистолет в ръката, а в отсрещната друго момченце носеше космически автомат. Виждаше се, че Гутадауро беше изгонил телохранителя с брадата и бързо го беше заместил с правнуците на дон Балдучо, така че комисарят да освободи съзнанието си от лошите мисли.

— Бум! Бум! — викаше детето с пистолета.

— Та-та-та-та-та! — отвръщаше му другото с автомата.

Тренираха за времето, когато ще станат големи. Или може би дори нямаше нужда да порастват — точно предния ден във Фела беше арестуван онзи, когото вестниците бяха назовали „бейби килър“, едва-едва навършил единайсет години. Един от онези, които бяха проговорили (Монталбано чувстваше, че не е в състояние да ги нарече „разкаяли се“, а още по-малко „сътрудници на правосъдието“), беше разкрил, че съществува нещо като училище, в което преподавали на децата как се стреля и убива. На правнуците на дон Балдучо нямаше да им се налага да посещават това училище. В дома си можеха да взимат колкото си искат частни уроци.