Андреа Камиллери - Екскурзия в Тиндари

— Ама не! Какво говорите? — каза Монталбано, разигравайки сценката, че е силно учуден. И със сигурност над главата му се появи кръглият ореол, който обикновено е присъщ на светците. След това върху лицето му се изписа разтревожено изражение и промърмори през зъби: — Дявол да го вземе! Не трябваше да го правя!

— Имате добър мотив за безпокойство, Монталбано! Настоявам за обяснение. Но да е приемливо. Иначе спорната ви кариера завършва дотук. От доста време търпя методите ви, които много често граничат с беззаконието!

Комисарят наведе глава в позата, която заема сконфузеният човек. Началникът на полицията, виждайки го в този вид, набра кураж и стана по-яростен:

— Вижте, Монталбано, за човек като вас не е странно да се предположи, че имате някакво тайно споразумение! За съжаление, са известни такива случаи, които няма да припомням, защото ги знаете много добре! А вече ми дойде до гуша от цялото ви полицейско управление във Вигата! Не се разбира дали сте полицаи, или мафиоти!

Аргументът, който беше развил и пред Мими, явно му допадаше.

— Ще направя тотална чистка!

Точно като по сценарий, Монталбано първо започна да кърши ръце, след това извади от джоба си кърпичката и я прекара през лицето си. Заговори, колебаейки се:

— Имам две сърца — едното на магаре, а другото на лъв, господин началник.

— Не ви разбрах.

— Чувствам се объркан, защото Балдучо Синагра, след като разговаря с мен, ме помоли да му дам честната си дума, че…

— Че?

— Че за нашата среща няма да спомена нито дума пред никого.

Началникът на полицията тресна силно по бюрото с такъв замах, че сигурно си счупи дланта.

— Давате ли си сметка какви ги плещите? Никой не трябвало да знае! И според вас аз, шефът на полицията, вашият пряк началник, съм никой ли? Вие имате задължението, повтарям, задължението…

Монталбано вдигна ръце в знак, че се предава. След това бързо прекара кърпичката през очите си.

— Знам, знам, господин началник — каза, — но ако можехте да разберете как се разкъсвам между дълга, от една страна, и дадената дума, от друга…

Самопоздрави се. „Разкъсвам“ беше подходящият глагол.

— Прекалявате с говоренето, Монталбано! Не си давате сметка какво изричате! Слагате на едно ниво дълга и дадената дума пред един престъпник!

Комисарят многократно поклати глава.

— Вярно е! Вярно е! Колко са верни думите ви!

— И така, без да шикалкавите, кажете ми защо сте се срещали със Синагра? Искам пълни обяснения.

Сега идваше ред на главната сцена от рецитацията му, която се беше наложило да импровизира. Ако началникът на полицията се хванеше на въдицата, цялата история свършваше дотук.

— Мисля, че има желание да се покае — промърмори полугласно.

— А? — каза началникът на полицията, който не беше разбрал нищичко.

— Смятам, че Балдучо Синагра има някакво половинчато намерение да се покае.

Сякаш изстрелян във въздуха от някаква експлозия, Бонети-Алдериги излетя от стола и задъхано затвори прозореца, а на вратата дори превъртя един път ключа.

— Да седнем тук — каза, подтиквайки комисаря към диванчето. — Така няма да се налага да извисяваме гласове.

Монталбано се настани и запали цигара, макар че знаеше, че началникът на полицията изпада в истинска истерична криза веднага щом види дори само струйка цигарен дим. Този път обаче Бонети-Алдериги дори не я забеляза. С отнесена усмивка и замечтани очи, вече се виждаше под светлините на прожекторите, заобиколен от заядливи журналисти с куп протегнати микрофони, как обяснява с брилянтния си изказ какво е направил, за да убеди един от най-жестоките мафиотски босове да сътрудничи на правосъдието.

— Разкажете ми всичко, Монталбано — помоли го с конспиративен глас.

— Какво да ви кажа, господин началник? Вчера самият Синагра лично ме потърси по телефона, за да ми каже, че иска веднага да се видим.

— Поне можехте да ме уведомите! — порица го началникът на полицията, докато размахваше из въздуха показалеца на дясната си ръка, за да се прави на много лош.

— Нямах време, повярвайте ми. Напротив, не, почакайте…

— Да?

— Сега си спомних, че ви се обаждах, но ми отговориха, че сте зает с някакво събрание или с нещо подобно, не знам…

— Възможно е, възможно е… — допусна другият. — Но да говорим по същество, какво ви каза Синагра?

— Господин началник, със сигурност сте разбрали от рапорта, че беше много кратък разговор.

Бонети-Алдериги се изправи, погледна листчето върху бюрото си, върна се и пак седна.