Андреа Камиллери - Екскурзия в Тиндари

— Загинали са в пожара ли?

— Не, комисарю. Пламъците тъкмо започнали да обхващат от всички страни къщата, когато нашите са се намесили навреме.

— Тогава как са умрели?

— Комисарю, изглежда, са били убити.

Като се отклони от междуградското шосе, се наложи да поеме по стръмен и тесен селски път, целия в камънаци и дупки, по който колата заради усилията стенеше почти като човек. В един момент повече не можа да продължи, защото камионите на пожарната и другите коли, които бяха паркирани върху терена отстрани, възпрепятстваха преминаването му.

— Кой сте вие? Къде искате да отидете? — нелюбезно попита един старшина, който го видя да слиза от колата и да се приготвя да продължи пеша по пътя.

— Комисар Монталбано съм. Казаха ми, че…

— Добре, добре — каза експедитивно старшината. — Отивайте, вашите хора са вече на мястото.

Беше топло. Свали си вратовръзката и сакото, които трябваше да сложи, за да отиде при началника на полицията. Но въпреки разтоварването след няколко крачки вече се потеше обилно. Къде обаче беше пожарът?

Отговорът дойде веднага след като зави. Пейзажът изведнъж се промени. Не се виждаше нито дърво, нито стръкче трева, нито храст или каквото и да е растение, само безформена и еднообразна шир — тъмнокафява, напукана от сушата. Въздухът беше тежък като в някои от дните, когато идваше свирепият вятър сироко, но миришеше на изгоряло, а тук-там се издигаше по някоя струйка дим. Селската къща се намираше на около стотина метра, цялата почерняла от огъня. Разположена беше върху склона на малък хълм, на чийто връх все още проблясваха пламъци и фигури на тичащи хора.

Някакъв човек, който слизаше по коларския път, се изправи пред него с протегната ръка:

— Здрасти, Монталбано.

Беше негов колега, комисар в Комизини.

— Здравей, Мичике. Какво правиш по тия места?

— По-правилно е аз да ти задам този въпрос.

— Защо?

— Това е моя територия. Пожарникарите не знаели местността Бакла на Вигата ли принадлежи, или на Комизини, и за да не сбъркат, съобщили на двете полицейски управления. Трябваше аз да се заема с мъртвите.

— Трябваше?

— Ех, да. С Ауджело се обадихме на началника на полицията. Предложих му да си разделим по един умрял на калпак. — Засмя се. Очакваше и Монталбано да направи същото, но той, изглежда, дори не го беше чул. — Началникът обаче нареди да ти ги оставя и двамата, защото вече сте се заели със случая. Довиждане и приятна работа!

Отдалечи се, подсвирквайки си, очевидно доволен, че се е отървал от неприятните задължения. Монталбано продължи да върви под небето, което след всяка следваща стъпка ставаше все по-сиво. Започна да кашля, изпитваше известни затруднения при дишането. Почувства, че е потиснат и нервен, но не успяваше да си обясни причината за това. Беше се появил лек ветрец и от него прахта летеше из въздуха, преди да падне отново на земята. Разбра, че по-скоро е необяснимо изплашен, отколкото нервен. Ускори крачка, но заради учестеното дишане вкарваше в дробовете си все по-голямо количество топъл и замърсен въздух. Не можеше повече да продължи сам, спря се и извика:

— Ауджело! Мими!

От почернялата и разрушена селска къща излезе Ауджело и се затича към него. В ръка държеше някакъв бял парцал и го размахваше. Когато се срещнаха, му го подаде. Оказа се, че е противодимна маска.

— Раздадоха ги пожарникарите, по-добре е от нищо.

Косите на Мими бяха посивели, както и веждите, изглеждаше остарял с двайсетина години — всичко това благодарение на пепелта.

Готвеше се да влезе в селската къща, подпрян на ръката на своя заместник, когато въпреки маската усети натрапчив мирис на изгоряло месо. Отдръпна се назад, а Мими го погледна въпросително.

— От тях ли е? — попита.

— Не — увери го Ауджело. — Зад къщата е имало вързано на синджир куче. Не може да се разбере на кого е било. Изгоряло е живо. Ужасна смърт.

— Защо, да не би тази на семейство Грифо да е по-малко ужасна? — попита Монталбано веднага щом видя двете тела.

Подът, който някога е бил пръстен, сега беше заприличал на нещо като блато заради водата, която пожарникарите бяха излели. Още малко и двете тела щяха да заплуват.

Лежаха по очи, бяха ги убили само с по един изстрел в тила, след като са им заповядали да коленичат в нещо като стаичка без прозорец, някога може би е била килер, после, с разрухата на къщата, превърната в тоалетна, която вонеше непоносимо. Място доста скришно за погледа на човек, случайно влязъл в единствената голяма стая, от която някога се е състояла цялата къща.