Андреа Камиллери - Екскурзия в Тиндари

— Че иска да се върнеш в църквата в пет часа.

— Така си помислих и аз. Виждате ли само колко е хитър? Ако бях просто обикновен богомолец, за мен този поздрав щеше да означава само поздрав, но след като бях изпратеният от вас, това вече не беше поздрав, а знак за среща в пет часа.

— Какво направи?

— Отидох да хапна.

— В Монтереале?

— Не, комисарю, не съм чак такъв будала, за какъвто ме смятате. В Монтереале има само две гостилници, а там ме познават един куп хора. Не исках да ме види цялото село. Тъй като разполагах с време, отидох в околностите на Бибера.

— Толкова далече?

— Да, господине, бяха ми казали, че има едно местенце, където храната е божествена, и реших, че си заслужава.

— Как се казва? — попита веднага Монталбано, живо заинтересуван.

— Казва се „При Пепучо“. Обаче готвят наистина ужасно. Може би не им беше ден, възможно е също така собственикът, който е и готвач, в този ден да не е бил на кеф. Ако ви се случи да сте по тия места, помнете, че трябва да избягвате този Пепучо. И така, накратко, в пет без десет бях отново в църквата. Този път имаше малко хора — двама мъже и седем-осем жени. Всички възрастни. Точно в пет часа отец Кручила излезе от служебното помещение и погледна енориашите. Стори ми се, че ме търси с поглед. След това влезе в изповедалнята и дръпна перденцето. Веднага натам се запъти една жена, която остана вътре най-малко четвърт час. За какво ли толкова е имала да се изповядва?

— Със сигурност нищо — каза Монталбано. — Ходят на изповед, само и само да си поговорят с някого. Нали знаеш какви са старите хора?

— Тогава се изправих и седнах пак, но този път по-близо до изповедалнята. След тази старица се затътри друга. Тя стоя около двайсетина минути. Когато приключи, беше вече мой ред. Коленичих, прекръстих се и казах: „Дон Кручила, аз съм човекът, изпратен от комисар Монталбано“. Не ми отговори веднага, но после ме попита как се казвам. Отговорих му, а той ми рече: „Днес онова нещо няма как да се направи. Утре сутринта преди първата литургия се върни да се изповядаш“. „Извинете ме, но в колко часа е първата литургия?“ — попитах. А той: „В шест, но ти трябва да дойдеш в шест без петнайсет. Нужно е да кажеш на комисаря да се подготви, защото работата със сигурност ще я свършим утре на здрачаване“. След това отново ми каза: „Сега се изправи, прекръсти се, върни се и седни на същото място, кажи пет пъти «Аве Мария» и три пъти «Отче наш», пак се прекръсти и тогава си тръгвай“.

— А ти?

— Какво можех да направя? Изрецитирах пет пъти „Аве Мария“ и три пъти „Отче наш“.

— Защо не се прибра по-рано, след като си свършил бързо?

— Повреди ми се колата и изгубих маса време. Как ще действаме?

— Ще направим както е поискало отчето. Утре сутринта в шест без петнайсет го чуй какво ще ти каже и ела да ми го съобщиш. Щом е казал, че работата може да се свърши привечер, означава, че това ще бъде към шест и половина — седем. Ще действаме както ти каже. Ще отидем четиримата само с една кола, така няма да бием на очи. Аз, Мими, ти и Гало. Ще се чуем утре, сега имам работа.

Фацио излезе, Монталбано набра номера на домашния телефон на Ингрид.

— Ти говори, аз слуша — каза аборигенският глас отпреди малко.

— Кой говори, е онзи, който говори преди. Разколебано съм.

Получи се прекрасно, защото Ингрид отговори половин минута след това.

— Салво, какво става?

— Непредвидени обстоятелства, много съжалявам. Утре вечер няма да можем да се видим.

— Тогава кога?

— Вдругиден.

— Целувам те.

Такава беше Ингрид и точно затова Монталбано я уважаваше. Харесваше я също, защото не трябваше да й се дават обяснения, както впрочем и тя не би тръгнала да дава. Приемаше нещата такива, каквито са. Никога не беше виждал жена, ама истинска жена, каквато беше Ингрид, която изобщо да не се държи като такава.

„Поне според представите, които ние, мъжете, сме си създали за жените“ — завърши мисълта си Монталбано.

Като се изравни с гостилница „Сан Калоджеро“, както вървеше забързано, изведнъж спря — също като магаретата, които решават по някакви си техни неясни причини да зацепят и да не се помръднат повече въпреки ударите и ритниците в корема. Погледна си часовника. Беше едва осем часа. Твърде рано за вечеря. Но работата, която го очакваше на улица „Кавур“, щеше да е продължителна и със сигурност щеше да му отнеме почти цялата нощ. Може би трябваше да я започне, а към десет часа да прекъсне… Но ако апетитът му се събудеше преди това?